автор: regulus

(за две слабосветещи очи)



Лениво топъл гръб изпъва с пукот Здрачът
и призраци край мен за миналото плачат
под арки и стрехи.
Подгонва вятър бял с бодлив остен Луната,
тя хуква и звезди разпръсква в тъмнината,
поетите теши.

Лекуват всяка скръб, която тайно крия,
памфилските вина! Когато ги отпия
окайват моя край -
защо вода в съда не сипвам? Черно вино
ще пия хей така?.. Усмихвам се и кимам -
тракийски обичай!

Пронизват сякаш с нож в гърдите всичко тленно
памфилските жени, когато ги погледна!
Така и не разбрах
защо за миг дори, косите щом разпуснат
над медния си тен и взорът им препусне,
не мога да заспя?

Лежи брегът край нас. С парфюми най-омайни
телата им шептят, преситени на тайни
от всякакви страни.
Ревнива Муза в миг незнайно как съзрели,
отдръпват се от мен! Среброто ми презрели,
надничат отстрани.

И цяла нощ мълчи, а сякаш шушне нещо,
приседнала до мен край мигащите свещи,
Ерато. И държи
ръка на мойта длан - изглежда ту помага,
ту бута я встрани, усмихва се и бяга.
Из етера кръжи.

А моят смъртен ум защо ли търси място
сред музите добри, загадъчно прекрасни,
в далечен Хеликон?!
Отчаян, в детски гняв, дъхът ми жлъч разлива
по смешните творби, потрепва и заспива
на звездния балкон...

С копита, в устрем див, препуска в бяг, катери
онвесните стени на мекия ми череп
с видения Нощта.
А Еос щом лъчи в памфилски тъмни степи
разлее, по дела към храма на Асклепий
залитащ ще вървя...

Но в кратък рехав сън, далеч от тук, с конете
на Хелиос, назад ме връщат боговете
на Тракия в леса.
Досущ цветя край мен, ту нежни, ту пък страстни,
тракийските жени, копринено прекрасни,
изпиват ми дъха...

Сукуби в гневен спор поделят мъжко тяло
и демони кръжат наоколо. Изцяло
облизва ме роса.
Безплътни, бродят пак в Аспидос древни хора...
Аз спя. А от Нерей закриляният кораб
пътува към дома.