автор: utro

Дали е Храм, не зная. Може би!
Отмествам бавно камъка от входа.
Но знам, човек не малко го боли,
дори, когато вече е проходил.
Дори през прощъпулник от треви,
сред кучи дрян и драка от къпини
дори тогава погледът боли,
от вятъра през който е преминал,
от шипковите храсти по гърба,
от вплетените в мислите му клони -
пристъпва много бавно по ръба,
над който ветровете го догонват.
И взрян в мига незрим, непритежаем,
не в ствола на Световното дърво,
усеща сетивата си безкрайни,
и ритъм от небесната любов.
А всеки миг прилича на пътека
или на извор край планински кът .
Върви или стои сред тях човекът,
той винаги за друг човек е път.

:)