автор: kauboec

Никога не бях се замислял какво се случва, когато се пресекат две самоти. Дали едната изключва другата. Дали някъде се пръква сумивка. Дали е сред тях, дали на нашите дървени лица. Дали някой подава ръка, другия приема ли я. Светва ли звезда на небето. Дали се отронва сълза по лъжливите ни, алчни лица. Скрива ли се на топло някое бездомно куче. ПУКА ли на нас за нещо от всичко това. Или това не е за мен. Не е за мен, не е и за вас.
Но поне за тях да е...
Гостът

В някой топъл августовски ден ден ще си далеч от вкъщи, далеч от града. Ще спреш колата си в някакво гъмжащо от висока трева поле. Ще си сам и сам ще заспиш. Там, легнал като уморена петолъчна звезда в полето. Под затворените си клепачи ще си представиш всички флоуресцентни звезди закачени на тавана на детската ти стая. И ако имаш късмет ще сънуваш нещо такова...

Отдалеч си личеше, че в тази къща се е настанил духът на разпадащия се снобизъм, отвержено вкопчан в остатъка на последните си години. Толкова самоуверен и безнадеждно умиращ, подобно на рижава котка скрита в ръжени класове, недолавяща близката си смърт. Така, сякаш че пред нея е мишка претръпнала пред скорошната си смърт, която обаче няма да издаде безшумно идващата лисица. Рижавата котката без съмнение ще погуби мишката, а двете заедно ще са новата победа на лисицата. Победата на продължаващия живот. Уви, не и тук.
Ето, в тъй добре скътаната от задушаващи бръшляни къща живееше старата аристократка. Не по кръв, а по някогашни имоти, превзето френско образование и баща един от първите лекари хирурзи в града. Малко объркана работа. Но тя беше длъжна да гледа на себе си като аристократка, както и хората полунасмешливо гледаха на нея по този начин и без да обръща внимание на очевидните символики да живее колкото може. И докогато може. Отвън бръшлянът не избуяваше, плетеше се умерено и неотклонимо както годините в старческото й тяло. Мис Дюпо (Прозвището й идваше от вечния й интерес към френския език. Малцина знаеха истинското й име, а още по-малко се интересуваха от него, затова ако някой искаше да каже нещо за нея започваше с "Мис Дюпо..."), не се интересуваше прекомерно нито от едното, нито от другото, макар да знаеше, че носеха привкус на край. Навярно защото тя не долавяше промените. Живееше по един и същ начин от доста години насам, така че дебелината на бръшляна около къщата й или плътността на костите й, под набръчканата кожа едва ли значеха нещо особено за нея.
Животът й течеше тъй предсказуемо и еднопосочно както и кръвта по вените й. Дори улиците, които изминаваше бяха едни и същи. Мислите, които спохождаха ума й докато вървеше по тези улици също. Дрехите -пак така. Знанията й, спомените й, вечерите й с полуомръзналите й книги - също. Можем да кажем, че са й напълно омръзнали, но тя би ни презряла леко, аристократски, за еретичната мисъл, че на една аристократка живота й е скучен.
И все пак тя не би го сменила. Не би подала молба надлежно попълнена и представена пред гишето на живота с думи примерно такива: "Аз, мис Дюпо, на 71 години имам лека, дори ефирна молба отнесена до лицата, които, надявам се, могат да я изпълнят. И последната се състои в това, че предвид възрастта си и възпитания си, издържан в умереност живот бих искала да изживея някаква промяна, която преценявайки рисковете на написаното, да ме върне в състоянието "да живееш". Благодаря. И надявам се да е възможно
М.Д."
Тя бе толкова подредена и умерена в говора си, в желанията и поведението си от раждането насам, че би се поколебала най-много за плътността и качествата на чая, който обича да пие следобяд. Ще влезе в магазина (същият, единствен магазин вече девет години подред) и да рече "мисля, че лайката вече не ме ободрява така добре, както правеше допреди няколко години, ще ми препоръчате някой от друга билка". Отговорът "оставете чайовете, ако искате да ви ободри нещо вземете кафе" ще я накара да изпише лека изненада в бръчките около устата й. Да погледне продавачката леко учудено, все едно че й е предложена цигара марихуана, и да пророни бавно " Кафе....? Кафе съм пила няколко пъти като студентка. Има доста силни свойства. Мисля, че е силничко за мен. Май ще остана на чай, подайте ми една опаковка лайка....да, благодаря ви!".
Мис Дюпо беше плътно обвита в традиционализъм, тя имаше толкова тесни разбирания за промените, развитието и тъй нататък консерватизми, че те биха убили всякакво безжизнено пробуждане за новото, сиротно родено в сенките на желанието й за живот.

След като дълги години беше учителка по френски, години в които роди две деца, те отлетяха от домашните си гнезда добре възпитани и имаха самоусещането, че е нужно да идват четири пъти в годината да видят достолепната си майка, погреба, непомалко консервативния си мъж и се пенсионира. Пенсионирането беше като тежък похлупак върху добре заврелия в духа на вечната повторяемост живот. То тотално смаза и капсулира ежедневието й. Денят й като правилен и симетричен чертеж започваше с чай в осем и четиресет и пет, лека континентална закуска, разходка в парка с кучето (децата вече живееха пресметливо далече), вестник (задължително сериозно издание) приготвяне на обяда (за него слагаше престилка и малка помпозна шапка, докато готвеше с тихи думи изреждаше как протичат процедурите, и за всичко това се извиняваше пред себе си с мисълта, че кучето наистина я слуша), следобяд отиваше до преводаческия център, където извършваше някаква дейност за около 2-3 часа. Почти нищо от това, което вършеше не беше нужно никому, но те все не успяваха да й кажат някак, че е безполезна. Колегите й я уважаваха като симпатична статуя от миналото, запазила духа на времето си, изпълнила своята мисия на поучителен елемент, и който ще стои там до разпадането си, за да не се разпадне преждвременно при евентуално преместване. Вечер вземаше някоя книга и четеше. Четеше с толкова вяло желание, че едва ли бихте могли да си представите заспала смърт върху фотьойл от 1967г, претаципиран през 1982г и още веднъж през 1993г да държи книга на автор от края на деветнайсти век. А понякога при добро пресичане пътищата на нейната звезда и добрия късмет дома й се посещаваше от една от малкото приятелки. Тя съответно не ходеше на гости, защото....доколкото тя знаеше, в този град нямаше аристократки от нейния порядък. А естествената логика изключваше да посещава други люде, особено при нейното положение.....
И тъй години, много години, еднакви като зрънца от една шепа ориз пръснат върху стара, но безупречно чиста дървена маса.

А то... то едва ли имаше повече от 11 години. Малко мургаво, но не дотам, че да се предполага, че е от малцинствен произход. Хитро, с лукави очи, по-бързи и от моите, и от вашите, вероятно най-бързите и схватливи очи за единайсет годишно дете. Беше нощен ловец. Точно тъй, работеше (работеше???), да, когато другите спяха. Ще се намерят хора, сигурен съм, които да определят работата му като "кражби". И то ще са най-вече разни полицейски служители, неизползвали оръжията си, млади психоложки, ощипани сервитьорки и всички, които са имали невидим контакт с него и.... самият той. Промъкваше се някъде откъм покривите. Как да ви обясни едно дете, че му се вижда много по-благородна цялата работа ако се намъкне отгоре надолу. Малко дядомразовска работа. Малко вятърничава като нощния полъх през керемидите. Стъпваше безшумно. Очите му бързи и ловки може би присветваха в тъмното. Първо вземаше нещо, което да му заприлича на някаква детска играчка, а след това едно единствено нещо с реална парична стойност. Но само едно. Разните бледи сенки на Дядо мраз не ошушкват изцяло домакините си. Понякога ако съобразеше, че в къщата, в която е влязъл живее дете оставяше някаква донесена отвън играчка. Закътваше я някъде по детските шкафчета. Това му беше като отличителна черта. Правеше го от приятелско чувство към връстниците си. Лека душа беше Митко. Ще влезе в някой видимо беден дом и ще остави за детето играчка на стойност десетократно по-голяма от това, което ще отмъкне. Веднъж взе само четири лещени зърна. Скъпи вещи вземаше само когато за него няма съмнение, че хората, от които краде могат да си позволят да я загубят.
Откраднатото продаваше лесно. Имаше три години по-голям брат. Той съответно имаше прители шест години по-големи от него. И тъй. И тъй. И една сестра на седем. Само тримата се имаха едни на други. Майка и татко никой от тях не помнеше да се е мяркал около тях. Израстнаха по домове за сираци. Все заедно и тримата.
Когато най-големият навърши дванайсет измислиха план (почти гениален) и избягаха. Митко започна да краде доста успешно и по възможност го правеше само от богатите. Най-големия пласираше по един или друг начин и заедно успяваха да плащат наем и криво-ляво да учат и да си взимат класовете. Социалните не ги намериха, а не ги и търсиха много-много.
Бяха си като малко семейство. Но в него, за да успееха да живеят всеки трябваше да е надрастнал годините си. Такива уроци ти поднася животът без майка и баща.
И те надрастваха годините си...понякога с няколко години, друг път с десетилетия. Но пак си оставаха на 7, 11 и 14. Така е устроена природата. Именно тая природа дето ги праща насам, към големите вълчи полета.

Митко не разбираше особено, дори никак, от дворна растителност, та затова му се стори страшно интересна къщата обрасла с бръшляни. И нещо повече - в този квартал не беше влизал в нито една. А повечето от тях го блазнеха с представителния си вид. Този бръшлян обвиваше някаква тайна.
Малки мисли, големи стъпки, чисти помисли в груби ръце. Пътят сам ме повежда.

Втора среща, облизване на кучешките зъби.
Една нощ, в която Митко се прибираше със средноголяма плячка, оставил едно хубаво червено камионче, погледът му се привлече (първо магнетизира, а след това и залепна) върху зеления замък на Дюпо. Всичко в него говореше. Момчето нямаше голям набор от размисли относно коя къща заслужава или й подхожда да бъде ощетена от неговото кратко присъствие, ала знаеше, че на тази и идва редът. Идната нощ. Усещането започна от ума му - там беше голямо колкото грахово зърно, търкулна се през гърлото и спря в гърдите, голямо колкото дълго търкаляна снежна топка. И накрая за секунда-две избухна като красива заря. Пъстра. Когато усещането утихна той вървеше по друга улица, а дясната му ръка беше присвита към гърдите. От стъпките му струеше светеща пепел. Занизаха се и искри.
От готик вида му нито едно куче не посмя да го приближи, затова пък котките с повишено любопитство го следяха.
Денят от началото на светлата си част до края й мина бързо, познато, банално. Денят в очите му беше нишка - хванеш ли единият й край, няма как, ще я извървиш до другия. Като го изминеш завързваш краищата един за друг и получаваш един кръг и един изминал ден. Хоп-пляс.
"Хоп-пляс" - се чу от ръцете на Митко, щом се увери, че е дошъл момента да похити бръшлянената къща.
Сега, точно 24 часа след последното си преминаване от тук, къщата изглеждаше още по-едра. Вероятно заради различното разположение на звездите и потока светлина. Или заради вълнението му. Престъпно, отровно, растително зелена. Малкия крадец направи авторитетната асоциация, че мис Дюпо като аристократка по дух и навици е опаковала къщата си във формата на нейното самочувствие. Точно такова каквото би й подхождало.
Митко се беше вмъкнал предвидливо в зелени дрехи. Избра най-слабо осветяваната от луната и уличните лампи част от къщата и пое нагоре. Прозорецът, който в случая играеше ролята на таен вход проскърца тихо като слаба цигулка. Луната гърбом застанала съучастнически смигна на малкия крадец и угаси своите деца - звездите. Митко оцени жеста и в замяна остави прозореца отворен, за да гледа и тя.
Къщата беше вълшебна, като извадена от приказка. Зеленото попиваше отвън, просмукваше през стените и се излъчваше навътре. Някакво вътрешно и външно единство. Невероятна хармония. Той даже се сниши, ходеше приведен из стаята от неосъзнато уважение към хармонията. Всичката материализирана хармония, която му липсваше. Зеленото преливаше от един предмет в друг. Извираше от зеления килим, изкачваше се по зелено боядисаните стени и се впиваше в моравите абажури. Митко се върна обратно към седемгодишното си детство. Изпълни го мирово чувство. Нощната тишина и зеленият плащ на радостта го обвиха както бръшлянът отвън и захвърляха бясно конфети в мозъка му.
Опиянението го завъртя в кратка вихрушка, а след минути го пусна в свои води. Очевидно тук нямаше да оставя детска играчка. Ала остави възхищението си за дом и мир. Имаше различни предмети тук, повечето непознати за него като предназначени, но му се струваше, че всички те имат някакво чудно свойство да радват притежателя им. По много от тях се плъзна окото му. Много обходи. Ръката му доста докосна. Тялото му потръпна. Звездите проблясваха като свещи срещу вятъра. Накрая взе някаква екзотична и скъпа кристална чаша. С дълбоки, остри резки, които едва не порязаха ръката му. Познал остротата й, както всяко скъпо нещо, той бързо я пусна в детската си раница. И ....за пръв път пожела да вземе още нещо. Някаква стъклена топка, от онези, които като ги разклатиш създават илюзията, че вали сняг в тях. Цялата излюзия за погубеното детство беше закодирано в нея. Всички валещи от небето малки лъжи затворени между оградите на интернатите беше тук, в тази малка кристална кутийка. Принципът му, че никога не взима повече от едно нещо се залюля, разтърси се.... и все пак оцеля. Митко върна кълбото на мястото му, хипнотизиран от картинката динамично сменяща се в него. Цялото детство в една длан.
Момчето се усети, че твърде много се засуети в къщата. Това не беше обичайно за него. Върна разместените предмети, затвори вратите и излезе през прозореца. Отново надолу сред изпълнения с псувни градски въздух Надолу, надолу докато тъмнината не му хвърли един плащ от нейните декори. Тъмнината винаги поема в прегръдките си деца без родители, изпуснатите срещу вятъра думи и бездомните котки. В него имаше и от трите.

От този ден изминаха осем дни. И няколко часа. През тях той сънува два пъти къщата. Малката кристална топка, снегът, надеждите. Всичко в нея го канеше да се върне.
Мис Дюпо откри липсващата чаша след четири дни, погледна из рафтовете за други липси, преброи закътаните си пари, размести чашите така, че да стоят симетрично на секцията и забрави, че нещо се е случвало.
Митко извървя в мисли дълги осем дни. Нощем се въртеше и потеше, говореше на сън и вече не можеше така спокойно да краде вещи. Брат му го заподозря в някакво престъпление. "Твърде нервен стана от бръшлянената къща насам, не можеш да спиш, мърмориш си, ставаш и по-заядлив какво има, кажи". Каза си всичко, седна на едно малко столче на двора, загледа се в пресните детелини, ороси ги с детските си сълзи и му каза. Каза му колко слаб се е почувствал в къщата. Колко много неща е почувствал там. Зениците на брат му се изсушиа, а сетне побеляха като мазилка. Малко остана да започнат да се ронят към детелините, но се сдържа. Брат му не знаеше какъв съвет да му даде и затова по инерция, без мисъл, му каза да се върне отново там и да вземе кристалната топка.
Същата вечер Митко се върна. Пак зелен, по-малко решителен, с плахи очи. Тръгна по олука от северната част на къщата, забрави за луната, пък и тя за него - не изгаси както обикновено звездите. Влезе шумно, стъпките му потропваха по пода като дърво в дърво. Придвижи се до топката, взе я в ръцете си, огледа я бързо и я пусна в торбата. И ....затича се, спъна се, изруга по детски, събра един от килимите с обувките си и излезе през прозореца без да се опита да го притвори. Пътят обратно му се стори по-дълъг, по-тъмен и сякаш не негов.
Пътят чака добър пътник. Пътникът - път без кучета по него, за да чува своя лай. Не е достатъчно да чуваш стъпките си, важното е да разбереш песента им.
Мислите му не го слушаха.
Щом се прибра забеляза, че е скъсал част от ризата си, вероятно докато е слизъл по олука. Това го разгневи много. Усещанията му се обърнаха като нож срещу разплакано око, но не заплака. А само се ядоса на къщата. Взе торбата и тръгна за трети път към същото място.
Беше омагьосан - от къщата, бръшляна и всичките джунджурийки. Не искаше да ги сънува. Не искаше да вижда нищо от това повече. Нито мириса или тъмнината.
Искаше да я види пламтяща, да гори буйно като вещица на срдновековна клада. Искаше да е донесъл съчките за тая клада. Да стои на разумно разстояние и да гледа. А може би и да плаче като позастаряла проститутка наблюдаваща чужда сватба като в каубойски филм.
Или нищо такова. С непохватността, която трябва всяко единайсетгодишно дете задължително да има, влезе в къщата направо през входната врата. Нахлу в стаята на спящата Дюпо и застина.... за пореден път това втрисащо чувство. Енергията му затихна, клепачите му се олюляха и той рухна като вавилонска кула насред стаята. Но тихо, тихо..

На сутринта Дюпо без малко да залепи далака му за земята тъй както се готвеше да стовари едрия си крак на пода. На него още, приятно заспал, лежеше малкия крадец. Изненада й беше не толкова от детето в стаята, а от бързата доставка на промяната, дето си я беше намислила. В информационния век явно всичко е бързо, помисли си тя. Не се поинтересува как, кое, защо. Тя само си знаеше, че каквото е трябвало да стане е станало. Взе едно одеяло, неодобреният сватбен подарък за сина му, промуши го под детското тяло и го отнесе като удавник. Изведе го дълбините на самотата му и го постави внимателно като китайска ваза в друго легло. Отиде в кухнята изпече курабийки, пусна си народна музика и се почувства като майка на 37. Когато закуската беше готова се замисли откъде да намери ученическа раница, малки обувки и как да повика отново майчинската си загриженост...
Митко още не знаеше колко дълбоко е влязъл в зеления свят на къщата. В първите мигове на своето събуждане не усети разликата в нахождението си и докато прелистваше спомените от съня си се намъкна в банята, изми си зъбите и чу някой да му казва къде е кърпата за ръце. Изведе главата си от рамката на вратата и видя друга глава, стара, усмихна близо до него и изпищя. След което затвори вратата и изпищя още четири пъти и то доста добре - една керемида се изхлузи от покрива и падна върху изнесения трилистник на двора. Бабичката се смееше.
Като му попремина уплахата и си спомни, че е заспал в къщата излезе от банята. И не знаеше какво да лаже, за това пък тя имаше какво да му каже. Запозна го с обстановката в къщата, кое как се готви, филологическите особености на къщата и затова, че ако иска може да стои тук колкото си иска. През това време Митко само клатеше глава като махало на стенен часовник. Малко по-късно размисли и си каза, че от цялата поразия, дето тя се сеща какво е ( и той какъв е) ще излезе нещо добро. Пък и ще може да разглежда кристалната топка колкото си иска и да не се налага брат му да я продава.

Когато се срещнат две самоти, накрая остава само една. Тази една - прогонената. Наричай я спомен, мечта по кристална топка или сън в зеленото поле. Това не ме интересува.
Докато продължаваше опознавателната обиколка Митко се досещаше къде ще спре корабът на лутанията му. След седмица изтегли сестра си и брат си в къщата на Дюпо, която като побъркана старица питаше има ли още. Накрая почти изгуби предишния си разсъдък и взе да се грижи, доколкото те имаха нужда от грижи, за три деца. По някакъв начин получи социални добавки за приетите деца. Те живееха на първия етаж, а тя над тях и когато истинските й деца не й идваха на гости около празниците те се качваха при нея.
Всичко се обърна наопаки и всеки от тях забрави, че преди е живял без онова, което му е липсвало.

С годините тримата заобичаха къщата и когато малкия, тайно от Дюпо, продължваше да краде парите се спестяваха за нещо голямо. Зелено. Митко ставаше все по-добър, а парите повече и повече. някъде около смъртта на Дюпо те бяха станали точно толкова колкото да купят от наследниците й къщата. Тя им беше завещала максимално от допустимото. Накрая къщата беше тяхна. Заедно със всички мебели и целият снобизъм който все се готвеше да рухне, ала не рухваше.
Бръшлянената къща още е там, малко встрани от центъра, в приятен не прекален богат квартал. В нея все още има един човек. Онзи малкия крадец. Другите остаряха и по реда си умираха. Последователно, за да не объркват работата на природата. Митко сега си седи в някакъв исторически фотьойл и се взира в тайната на кристалната топка. И тя е там, на същото онова място както преди седемдесет години....

А ти можеш да станеш от зеленото поле, да се качиш в колата си щом се съмне и да продължиш към синия път на живота си. Мислейки си в какво ще се взираш когато станеш на осемдесет..