автор: Marta

Кралицата седеше на големия леден престол в центъра на своята голяма ледена тронна зала.
Залата беше всъщност една от дванайсетте мразовити пещери на нейния, изцяло скрит под тонове сняг, дворец.
Кралицата седеше и мислеше. Мислеше така вече двеста години, или две хиляди? Не знам. И тя не помнеше вече. Това обаче беше любимото й място в целия палат. Отпускаше се удобно в огромния леден блок, издялан като трон, премяташе през рамо дългата си лилаво-черна плитка и я спускаше над лявата си гръд, слагаше ръце в широки, везани на снежинки, ръкави върху облегалките на стола и започваше да мисли.
Мънички издайнически бръчици пропълзяваха понякога по високото и блестящо полирано като зимна пързалка чело, единствени свидетелства за мъчните задачи над които тя умуваше.
Мислеше ли, мислеше кралицата... Когато се уморяваше от много мислене, ставаше бавно и величествено от престола и точно с четиридесет и седем крачки прекосяваше тронната зала, отваряше високия леден портал, цял в прекрасните плетеници на зимни цветя, рисуван лично и ръчно от негово художничество Арктическистуд и влизаше в кралската си спалня. Там я очакваше самотното и високо, ледено легло, с огромни възглавници, пълни със снежен пух и голям бял юрган, с пълнеж от пресен, днешен сняг. Всеки ден се подменяха възглавниците и завивките и, както се полага на една кралица. Тя обличаше фина, тънка, тъкана от скреж нощница и лягаше в голямото си легло. Изглеждаше толкова малка и по-човешки уязвима в това огромно, като кораб в замръзнало пристанище, легло. Заспиваше и сънуваше. Сънуваше нещо ослепително ярко, обло, златно, за което не знаеше нищо, но по което изпитваше неясен копнеж. Сънуваше някакви неразбираеми тръпки по бялата си, прозрачна кожа, сънуваше цветове, за които не знаеше какви са, сънуваше ухания, които я объркваха. Понякога доляваше игриви звуци,чиито извивки я боцкаха отляво и за които не знаеше откъде идват... Сънуваше и се плашеше, стряскаше се на сън и се будеше. Будеше се, решеше се, измиваше се, обличаше се и прекосяваше точно с четирийсет и седем крачки голямата си ледена спалня, отваряше изрисувания с нови цветя през нощта филигранен портал, качваше се на своя голям леден престол и започваше да мисли. Отначало.
Един ден през прозорец, високо горе под тоновете лед, проникна заблудил се лъч. Незнайно как успял да се промъкне и да почука леко по крайчеца на дебелото, ледно стъкло.Вероятно кралицата с нейното настойчиво мислене го е отклонила от обичайната му орбита на обикаляне и носене на светлина и топлина по света. Кралицата се сепна. Подскочи в големия си стол. Стана рязко. Притича до посетения прозорец, застана под него и впери поглед в лъча, кацнал на стъклото.
- Какво си ти? - попита - Откъде дойде?
Лъчът се изкашля важно, направи един пирует и се настани по-удобно над прозоречната рамка, като залюля нехайно единствения си тъничък крак.
- Да ви се представя, Ваше Величество, аз съм 14567893 лъч на Слънцето. Може името ми да не го издава, но аз всъщност съм един много важен лъч, стоя точно отдясно на 14567894 и отляво на 14567892 - моите най-близки приятели, ако не е ясно, не по-малко важни от мен.
Понякога обикаляме света и се забавляваме заедно. Виждаме толкова много неща,правим толкова добри дела, светим, топлим, размразяваме някоя локва... Веднъж даже ни се случи да размразим - да, ние тримата - едно езеро, в което беше замръзнал лебед, и после той ни беше толкова благодарен, изобщо не искаше да ни пусне да си тръгнем. Обикновено топлим малки и по-големи нослета, замръзнали пръстчета,зачервени уши, дори ни се случва да стоплим някое поизстинало сърце, което, ако не знаете, е много важно, което е най-важното нещо, ние сме изключително важни за хората...Ваше Величество, но вие не ме слушате... - нацупи се лъчът и залюля още по енергично крака си.
С кралицата ставаше нещо. По кожата и пълзеше лека руменина, синкавата и прозрачност изчезваше под руменеца, очите и грееха и отразяваха пречупения лъч, плитката и изглеждаше жива от светлината, и тя си спомняше. О, тя си спомняше и вече знаеше имената на всички онези странни неща от съня си, знаеше, че блестящото и горещо! нещо е слънцето, знаеше, че зеленото е трева, синьото небе, а червеното, което ухае така сладко, са цветя, знаеше, че песента, която понякога долавя в съня си, е птича. Славеи! Да песен на славей. Спомняше и знаеше. Знаеше, че отгоре над тоновете лед я чака именно съня и. Жив...Жив!
Повече не чака, хвана крайчеца на лъча, който само веднъж я погледна изненадано, веднага всичко разбра и двамата се закатериха нагоре. Заизкачваха се към светлината.

(*Заради Ханс Кристиан Андерсен, А. Муха, Екзюпери и Пи Си Инди)