автор: duende

Вдига глава хоризонтът събуден
И среща с очи пурпурната зора.
Поздравяват се - приятели стари, безплътни,
И опират в прелестна сутрин чела.

Безсилен пясъчен демон надава
Вик по-силен от счупено стъкло.
Орел му отговаря и повежда
Слънчев лъч през облачно легло.

В сърцето ми тежи камък,
Но стъпките ми са тъй леки
На път към далечен, сребърен замък,
Аз следвам човешки пътеки.

Аз следвам човешки пътеки…

Умора и жажда ме превиват на две,
Със сълзи-ножове тялото ми плаче
Ръцете носят белези от дъждове,
Вятърът към себе си ме влачи…


И нека богините скрият от мене
Всички реки, всички пътища преки.
Поруган от небето, в стъкленицата време
Аз следвам човешки пътеки.

Аз следвам човешки пътеки…

Ветрове преплетени в мистичен танц,
Издишат дим, и огън лумва нейде в хоризонта.
Оглеждат се богини в езерни води,
Жарта остава, тлееща завинаги
В ослепелите очи…


Печална луната изгрява,
Овалва,
Пътя ми в черно, гробищно брашно.
Звездите се предават
И угасват,
Разлива се вряло, тъмно стъкло
По гористия хълм.

Аз чакам бездиханен взрива на небето,
Който ще ме погребе навеки .
Винаги с мъка е пълно сърцето,
Щом следва човешки пътеки.

Щом следва човешки пътеки…