автор: Dimi

Заплатих за неверието с очите си.
У нас никога не отсядат ближни.
Как да изтрия с косите си нечии нозе,
ако нямам сълзи, за да ги измия? Калта по тях ме отвращава.
Защо точно той да е моят ближен?
Клетник е, но кисел и настръхнал, и вонящ.
Но аз заплатих за неверието с очите си,
защото го видях болен и беден, и гладен и нищо не направих.
Не беше той, този ме гледаше с презрение,
сякаш ми се присмиваше, че не можех да се просълзя,
разбутваше спокойствието ми с мръсната си пръчка,
защото не вярвах на очите си, че не бях добра.
Тарикатски отминах изкривената му усмивка,
усмирения му поглед, черните треперещи ръце,
ядосаните му проклятия, за които също не вярвах, че ще ме стигнат,
свитите юмруци и щърбата му уста.
Защо не повярвах на очите си?
Остана оттатък шосето, черноглед и изцапан.
Беше горд, дори той не можеше да се унижи,
търсеше, но го спъваше начинът, по който го правеше,
погледите го разтрелваха и той едва ги преживяваше,
навярно и те като мен обезкуражаващо са отминали.
А един е насъщният ни хляб, понякога и риба,
дори и без лимон и краставица, пак ще стигнат,
ако можех да повярвам на очите си.
Истина ли е, че ти си моят ближен, питам несъзнателно.
Какво би станало, ако спра и ти подам ръка?
Кой говори днес за ближен?
Не съм добрият самарянин, нито Петър, нито Павел,
а ти си заключил душата си в жигосани от нуждата черти,
приличаш много на ранения от разбойници, на слепите и сакатите,
които молеха да бъдат излекувани,
защото те повярваха на очите си,
а ти повярва ли в мен, в него или в тях?
Дочули сме, че е било казано,
слепи проглеждат и куци прохождат,
а на мен, която никога не съм виждала чудо,
не ми се откри нито едно, защото бях глуха за виковете му,
не на очите си не повярвах, а на сърцето,
не просто им възразих, а ги превърнах в твоя болка
и азбуката на чудото започна с това.