автор: ipalam

КЪМ ПОЕЗИЯТА

Някога обещавах ти замъци
и обсипвах те с комплименти.
Днес досадно ти дрънкам за данъци,
за франчайзи и за патенти.

Не, не съм бил разглезен от славата
и суетата ми беше чужда.
Но от днес заебавам държавата,
тя от мен не изпитва нужда.

Ще си метна кура на рамото,
твоята я вземи под мишница
и да отпрашим отново двамата
към някоя солунска митница.

Ти - безразсъдница и безсрамница,
аз - да не говорим за мене
и да преминем онази граница
на безглаголното ни търпение.

Нека оная, трицветната, хленчи
като смачкан априлски олук,
нека я пипат рапърът Енчев
и Румънеца - тук... и тук...

Нека оная окаяна пленница
я изнасилват смугли цигани.
Да блудстват с нея царе и мошеници
и разни плевенски лигльовци.

А когато Вазов разсърдено
ме начеше с бастуна епичен,
да му кажа със спазъм на гърлото:
"От батака съм, чичо..."


НА ДОБРОМИР

Казваше ми: "Пиша нова книга,
избери ми хубава хартия..."
Без дори окото ти да мигне,
си ме лъгал - като боргуджия.

И докато съм беснял и псувал
своята житейска нищета,
ти, подлецо, тайно си целувал
сладостните устни на смъртта.

Над България поляга тихо
непознат за никого сезон.
Няколко невероятни стиха
изпръхтяват като краден кон.

Тъпо ми е, някак непонятно...
В ТV-клуба - като крупие -
Набора Стоянчо акуратно
ми поднася трето питие.

Устните - напукани от жажда,
дланите - изгърбени в юмрук.
Нито водката ми се услажда,
нито ми се идва вече тук.

Сигурен съм, с някакъв светия
жулиш клечки горе цяла нощ.
Но на мене не минават тия,
нали помниш, че съм от Рогош.

Чувствам аз, че пада ми пердето
в тази дива, сива самота.
Чакай ме, ще дойда на небето
и ще ти вгорча дори смъртта.


ПРИЗНАНИЕ

Стига съм гонил смаяни ветри.
Стига съм близал горещи рани.
Стига съм скитал пет за четири
по тия градски мегдани.

Стига съм киснал по разни клубове
със сервитьори надменни.
Стига съм карал булки хубави
да полудяват по мене.

Стига със тия глобални проблеми,
стига с мъглявото утре.
Стига с проклетите GSM-и,
скенери и компютри.

Стига със тия колосани ризи,
фракове и вратовръзки,
стига със тия досадни капризи
на префантосани гъски.

Искам да ида в моето село,
да вляза в бащини двори.
Искам чаровната Златка Вангелова
да ми запей-заговори.

Искам край оня извор да мина
в някоя заран красива -
да грабна тая пуста Калина,
дето вода налива.

Искам накрая два мига само:
да коленича сиротно
и да помоля прошка от мама,
че й зачерних живота.