автор: joseph_ine

Не се повтарям,
похилядвам се,
помилионвам.

Сутрин е, сам съня изгонвам,
лежа
от Разума докоснат,
знам кой съм и на колко съм години,
изтегнат съм върху дюшека
проснат
не във висящите градини
на легендарната Семирамида
или под свода
на залата за консервиране
на тяло
подходящо балсамирано
във малката ми фараонска пирамида,
а върху плочника на пода.

Няма мечти, фантазии, надяване,
само минути на съзнаване
на крайност и нетрайност
и на очакване на запознаване
със сигурната, трайна,
най-важната оттук нататък
целувка на смъртта омайна
и с погледа й хладен
на влечуго гладно.

Тя няма как да ме отмине,
дано поне навреме да довтаса...

Сега ми дай адреналина,
мой мили панкреасе.