автор: dzap

Продължение
Онова - толкова често повтаряно - "Липсваш ми!", не тръгва /"Или ти искаш да бъде така?"/ от тъгата на невъзможното притежание. Защото центърът на тежестта - дето всеки път, като чукнеш човека по носа или мечтите, за да го събориш - всеки път му позволява да се изправи, този център е в простото "Искам да съм нужен някому!".
И затова "Липсваш ми!", е само още един начин да се каже, че имаш нужда да се подпреш на някого /"Ха, колко безкористно!"/, докато сам си уверен, че ти него крепиш. Искрено. И докрай.

***

Когато пак
пристъпиш във антрето ми
/сърцето със звънтящите си сводове/
и шлиферът ти
приласкае закачалката
/защото ще е облачно и хубаво/,
когато пак
очите ти
/ах, сянката на уморено питане/
се врежат
като цвете в дните ми,
когато пак засричам стихове...
Тогава.

***
Тогава? Ето - случи се - без да се случва. Не така. И не "защото".
Тогава? Това е магията: не в притежанието, а в копнежа.

***

Толкова. Толкова. Толкова.
Три пъти
повече.
Някога. Някога. Някога.
Три точки.
Понеже.

***
"Многоточието се състои от три точки. Така е в българския език. Три точки, това е многоточието..." - усмихна се, припомняйки си как мърмореше назидателно на Митко, виждайки - че докато пише на компютъра - на всяко продиктувано "многоточие" старателно почуква десетина пъти по клавиша.
Точки.
Защо са достатъчни три?
Ако са върволичка, все ще чакаш да се намери място и за теб, и твоето питане в нея, ама предопределена ще е посоката и навън ще сочи, а не към онова, което вече е.
Две не стигат. Все ще се мъчат ръст да премерят.
Три. Аз. Ти. И това, което ни свързва. Всичко, цялото - и това, което е, и възможното. Било и небило - но намерило своя център. Който сочи към себе си, само доколкото свързва. Като край и начало. Като всичко. Само.

***
Дори и "всичкото" е само, но не може да бъде само.

***
“Всичко, което искам е малко щастие!” - чувал го е толкова пъти.
Може ли “всичко”-то да бъде малко?
Запращаме щастието някъде далеч напред и после се учудваме, че то ни изглежда смаляващо се и трудно достижимо. Бледа точица, която не може да освети денят ни...
Сети се:

Докато идвах тази сутрин към сградата на радиото, се случи нещо.
Уж дребна работа, ама на – хукна нанякъде мисълта ми и аз се задъхах докато я догоня. Е, вярно е, че когато преследваш отзад, никога не можеш да си сигурен че си стигнал онова, което си подгонил.
Както и да е – вкопчих се аз в пешовете на това, дето гонех, повалих го, претърколихме се в калта и се вгледах в лицето му… И ето що стана…
Чакай, чакай – още не си казал какво видя сутринта!
Хм, вярно…
Вървя си аз по бучавата улица и някъде в края и – там, на хоризонта – пред очите ми проплува достолепно синята спирка на щастието. Истина ви казвам. Появи се отляво и отплува надясно. И се втрещих. Защо ли? Там е работата.
Едната част на разума ми викаше – “Кво се блещиш бе, като че ли не знаеш, че сменят навесите по спирките в Благоевград!”
“Абе, знам аз, ама що се разхождат тия навеси?”- отговаряше другата.
“Качили я на камион хората и я карат там дето и е мястото”.
“То това ясно – ама си мисля за хората, дето днеска са искали да слязат точно на тая спирка. Пътуват си те и чакат спирката, за да слязат от претъпканото возило, да поемат сладостно дъх и да си рекат – “Ей, свърши се тоя преход!”. Да – ама не – помаха ми Петко Бочаров от телевизионния екран… ама не – щото и спирката се юрнала да пътува… А като се движи тая спирка на щастието, как да стигнат до нея людето, как да слязат и се порадват на живота си?”.
И вече се бях пренесъл в това същото претъпкано возило.
Ама е странно то – качихме се на него, кажи-речи девет милиона – осем милиона останахме, пък то все претъпкано… Странна си е тая работа. Ама сигурно има обяснение. Сигурно за 15 години друсане по дупките лактите ще да са се увеличили. А може и просто да са станали по-остри. От глад ли, от що ли?…Така де, какви ли не мутации стават. И зъбите сигурно са се увеличили – уж все няма пари за зъболекар, пък може и точно затова – ама много зъби скърцат във возилото ни. То не че има голяма разлика дали скърцат 256 милиона зъба или два пъти по толкова…
Така де – качихме се преди 15 години на возилото и тръгнахме. Имаше и заблудени овчици, дето още тогава викаха – “Абе дайте да се разберем накъде ще вървим!”. “Ш-ш-ш-т, то си е ясно – към светлото бъдеще!” – сгълча ги мнозинството”. “Абе нали и досега все към него вървяхме, ама се не види-и-и-и…” Това последното се чуваше докато летяха тия смутяни изритани от возилото…
И започна голямото друсане. И такова и онакова. Едни се друсаха от дупките, дето все повече ставаха, други си бяха надрусани от светли надежди, трети започнаха да се друсат щото им причерня.
И все повече ставаха тия, дето викаха “Спрете да сляза!”. Ама какво ти спиране, като спирката на щастието все бяга нанякъде. Отваряха се вратите – излитаха в празното хората, фира даваха – ама возилото все по душно ставаше…
От време на време ще се чуе глас: “Ама накъде пътуваме!”. И изчезват за миг зъбите, а после пак се появяват – като усмивка блажена – и току се чуе – “Как накъде – към Европата!”.
“Абе хора, аз не съм я виждал Европата, ама все познати пейзажи ми се видят през прозорците, само дето по-унили стават…” . “Не ставай черноглед” – му отговарят 8 милиона разноцветни очила…
И пътуването продължава. Има и едни други луди – те пък току се провикнат – “Абе ние ли караме возилото или то нас кара?”. На тях даже не отговаряме. “То се знае” – си вика всеки и хич се не напъва да си помисли, че на всеки отговорът може и да е различен…

И тогава стъпих в една локва. И понеже са ми от пет години чепиците – дупчави са и проветриви – та жвакна водата между пръстите ми и се опомних… А возилото беше отминало, хукна след него мисълта ми и аз след нея.
Ама за това вече ви разказах. Сгащих аз това, дето го гонех и понеже не бях съвсем сигурен какво е то, овъргалях го в калта и се опулих в лицето му.
Какво видях ли? Себе си – какво друго? Щото и тръгването и гоненето на Михаля и стигането – все от мен тръгват и с мен свършват. Моето пътуване и моята спирка. И вашата – на всеки един.
И реших да тегля една на спирката на щастието и нейното гонене – щото животът ми е тук. И сега. И мога да избера какво да правя с него.
Да го направя и хич да не ми пука, какво ще рече возилото за него…
Е, важно е какво вие ще кажете… Като слезете от него…
Добре дошли!

***

Морето се разделяше със себе си.

Потегляха забравените пристани
и плажове закотвени в хотелите,
пристъпваха настръхналите дюни,
венците си от тръни недолюбили,
с вълнистата походка на камили
и пясъчните замъци си тръгваха.

На изток само вятърът изгрява
и някой се разделя с бреговете си.

***
“Бате бе, как те разбраха хората, като не им знаеш езика? Така ме попита брат ми в Австралия - той там живее – като бях при него. Ама разбраха ме. Щото сме добри хора. Българи сме...” - спомни си за тези думи на дядо Георги. Запозна се този – също – над осемдесетгодишен старец на връщане от Карланово. В друго едно село – Ново Делчево.
Там пък хората миналата година буна разбуниха за един паметник. Искаха те Гоце Делчев да си имат и си го отстояха. И сега стои статуята. В центъра на селото. А около нея – пейки. И се събират хората там – на раздумка – мливото на живота си да смелят – събират се, само че – докато идват или си отиват – застават пред погледа на Гоце. Защото такъв е този паметник. Стои побита – само - огромна глава – и докато не срещнеш погледа и ти се струва малко уродлива и глупава. А той – погледа – малко над човешкия ръст е опнал своето мерило и чака.
Видя го с очите си. Приближават се хората и се повдигат на пръсти – натаманяват ръста си според тая мяра – и после продължават по пътя си...
А той винаги е мислил, че паметниците са нещо странно. Излишно и дори – вредно. Къс мъртва материя, чрез която се освобождаваме от непосилната отговорност да носим историята в себе си.
Спомни си за всичко това – и за “...добри хора сме. Българи сме...”, и за паметника - снощи. Когато в предаването, което тя водеше се случи нещо, накарало го да и напише това писмо:

“Храбростта е нужна, за да бъдеш човек.” - каза слушателят. А ти чу - “добър човек”. Аз пък – почувствах вина. “Толкова се повтаряш, че вече не чува момичето” - рекох си с укор - “Непрекъснато повтаряш колко важна е добротата. Сякаш отвъд нея няма нищо друго”.
А има ли? Има. Има толкова много неща, които не трябва да бъдат съдени. Защото “добър” е вече оценка. Няма значение дали е отличие или проклятие. Наистина няма значение. Когато ти пречи да възприемаш нещата, каквито са. Без да ги прецеждаш през филтъра на навици, наложени или доброволно възприети мрежи от норми и оценки... Без да ги прецеждаш.
Защото наистина ситото помага да се спре мътилката, много от калта може да остане в него. Но...
Ако искаш да сътвориш най-прекрасната статуетка, в която да вложиш всичката красота, която носиш или искаш да срещнеш, ако искаш да го направиш – можеш да го сториш – от светлина или от нежната прозрачност на пречистената вода. Но тогава е много трудно да я предадеш другиму. Да му позволиш да я види – ако сетивата му не са съвършени – да му позволиш да я докосне и почувства. Тогава...
Тогава може да ти помогне глината. Същата онази глина, от която си се опитала да се отървеш, възприемайки я просто като мръсотия или кал... И от нея да направиш статуетката.

И – би трябвало да го очакваш /ако поне мъничко ме познаваш/ - всичко това има и още една страна /такива са нещата, понякога имат повече от две страни/.
Когато следващият път надзърнеш в себе си – и очите ти заслепени видят там само тъмна кал /или страх, или болка.../, когато това се случи, спомни си, че можеш да направиш от нея статуетка, която да събере в себе си всичката красота на света...

***
Днес е рожденият му ден. Който отново ще посрещне сам. Така си мислеше, докато една дума бавно нахлузваше върху себе си година след година, придобиваше все по-ясни очертания и уж все повече неща я прикриваха, а тя заблестяваше в голотата си...
И думата беше... изваяние.
“Кръгът е завършен. Затвори се. И ти отново се връщаш там, откъдето тръгна преди повече от двадесет години. Изваяние. Превръщането на всеки акт, всяка дума или жест в съвършена, завършена, затворена вселена. И така – самодостатъчна и отчуждена. Красива. И безплодна. Студена и нееротична...
Сигурно оттам иде и неистовата ти нужда от любов. Като надежда това да не се случи. Раздаваше без да мислиш. Без да питаш дори. Раздаваше, дори когато дареното се връщаше при теб като болка. Докато остана само изваянието...” - търкулна се всичко това като капчица самосъжаление /”И перверзно самодоволство, признай си!”/...
Успокои се – когато чу отново самоиронията да се обажда. “Ще се обажда, ами. То ако те остави човек, току виж и пиедестал ще си спретнеш! Пфу! И даже няма да се сетиш, че не можеш сам да се покачиш на него!”.

***
Седмица. Разказах на слушателите на програма “Изгрей зора”, че ме притеснява традицията, която пренасяме с израза “Търкули се още една седмица” или “...още един ден” или “...година”. Слабосилно е това отърване на и от отговорността към времето... Все чувам в това “търкули се” екота на едно пропадане. Зер - по нанадолното сами се търкалят нещата...
И така – та чак до “долната земя”. Дето не само в песните е по-богата, ама по- е поморлива. Пък даже да се казва “слънчева и приятелска Испания”...
Днес разбрах, че друго ме мори. Липсата на “горе”.
На – порових се във вестниците – да намеря нещо, дето поне книжно самолетче да поиска от мен да сторя, та с облаците да има с какво да споря... Няма... Пък може и аз да не мога да го видя.
Зарових се аз в душицата си причината на тая слепота да намеря. Ядец. Много неща има там – и все хубави – мама има там, и тате, и братец свиден – ама отколе са си там... И досега са ме крепили и пак да не падна ще ме подпират, ама мъничко е това “заедно”, дето с тях можем да сторим. Дом можеш с него да съградиш, ама за свят не стига...
А на мене свят ми се иска. Дето да опне висини пред мене за катерене, облаци да надипли за надбягване, земя чиста за оплождане.
Щото обратното на “търкули се” е “подкарах я аз”. Напънах жили стръмното да преборя, щото отвисоко по- се надалеч види и повече слънце мие очите ти...
Но пък може работата да не е във виждането. В гласовете, дето чувам може да се е сврял моя недоимък. Разтърсих глава аз, сопнах се на мойте си гласове да се спотайват и се заслушах...
А то – бръмчене някакво, гюрултия и гмеж от звуци ме приклещиха в ъгъла – “Стой тук самичък” ми викат “и глас меден нивга деня ти да не услади”...
А сега де – понапънах се аз – глас да дам – не става... Щото глас да дадеш - трябва да знаеш за какво или за кого. Пък после да си хванеш гласа и заедно да вървите. Друм да няма – друм да сторите, свят да няма – зърно пред себе си да хвърлите, време да му дадете и светлик да запалите...
Разбрах. Най-после – пък и рече го човекът вчера – и години с тия думи са хилядили - “По добре е да запалиш свещ, вместо да се оплакваш от тъмното”. Или да се боиш от него.

Следва (?)