След гостите скучаят петте лалета тъмни.
А нощните жребци към изгрева препускат.
И все летят натам, дори когато съмне,
стъклата щом прогледнат към улицата пуста.
И странно – оцелявам след всяко нежно бедствие,
щом огненият валяк на утрото ме смаже.
Спасява сутринта със знак на ново детство.
Докосна ме дъждът, ухажваше ме даже.
Върви нощта, върви, косата й е лунна.
Изтърка вече тя обувките си лачени.
Грифът ми е пропукан, сърцето ми – безструнно.
А песен ще дочуят, насън които плачат.