автор: ole72

Хрупа зимния пейзаж
във душата, сякаш
Снежко вън е навалял
бялата си слама.

Сякаш вятъра лети
на шейните звънки
и снежинки-рой мечти,
весело подхвъркат.

Зимна приказка плете,
баба ми от рая,
чакам-вечното дете
да се наиграя.

Снежни топки ето свих,
вече ги изпратих,
брат ми тича и се скри,
да не го ударят.

В бяло лозе на кълбо
пътче си направих,
тичам, скачам и добро
пак момиче ставам.

Майка ми се чуди как
вън не ми омръзва
и защо във този сняг,
още не замръзвам.

Няма да замръзна, не,
на снега приличам,
уж студено съм сърце,
слънце щом..., потичам.

Вижте снежния човек
вежди как повдига,
въздуха е мек и лек,
бяла, щедра зима.

Татко рине пухкав сняг
със пагони бели,
хлъзгаво е, няма как
падам и се смея.

Сняг в душата ми вали,
побелявам цяла,
идва зимата нали,
щом така желая.