автор: meiia

на N.

И нито отвътре, и нито отвън
личи, че съм шеметна глутница.
Вечно се случвам в някакъв сън,
всеки ден, всеки час, ежеминутно.
И имам си смелост за девет лета,
да съм ти слънце, да те огрея,
пак да ме питаш "бих ли била...",
докато ти си влюбен още в нея!
И да ти казвам, че "бих и не бих...".
Нещо подобно, нещо спорно такова,
както, когато сама отдавна убих
любовта-подарък неразопакован.
И нищо неземно, и нищичко ново.
Това се случва и с други отколе.
Да намериш по пътя малка подкова,
да я хвърлиш и за нещо да молиш.
А то да е в теб, да бъде наблизо
в прахта ти изгубена златна монета.
Но ти давам бяла, изгладена риза.
Женихо, любовта те чака напета.
Отивай след нея, върви или бягай!
А аз ще остана съня да разказвам.
Към него вече никога не посягай!
Моята глутницата знае и да наказва.