Злато струи във косите ти.
Златен пламък във златни очи.
Златен прах полепва в душите ни,
само твойто златно сърце все още мълчи…
Страх е вселен в мисълта ти.
Страх от неясната тъмна стена…
Страшно е впит в сетивата ни
страх от вледеняваща, празна самота…
Любов ли? - гледаш очакващо…
Отчаяни мисли падат в краката ти.
А любовта е някъде тука - разплакана
ефирна и лека, невидимо - мека,
незрима и плаха - пълна с тъгата
на морския пясък и нощния шепот,
разкъсваща мисъл и чувства,
и чакаща само живот -
живи човешки сърца.
Живот ли? - гледаш ме питащо…
Неясен, объркан, забързан,
монотонен и скучен, вглъбен във съдбата си,
завъртян от всемогъщото Висше,
напиращ и дишащ във всеки и всичко,
с едната надежда -
да бъде!..
Знам, че не протестираш а питаш!..
Защото не искаш,
а също не можеш,
защото не трябва да спираш!?.
Живей, Обичай и Умирай!!!
Смърт ли? - гледаш изплашено…
Потъваш в безкрая, прекрачваш
в отвъдното, част от всемира -
нищожна и малка прашинка,
не струваща нищо без цялото.
Но толкова горда, не съзнаваща
свойто невежество, изпадаща
в паника от края на своя крах.
И няма щастие без болка,
и разочарование без вяра,
няма мъка без Любов…
А Любовта е в теб, във мен…
Живей и Обичай!..
Ако сърцето ти не е обвито
със златните нишки
на бездушния страх!
И не поглеждай в бъдещето
срамежливо - свито,
сякаш очакваш търпеливо
своя заслужен палач.
Обичай и умирай!..
Но не със поглед плах!..
Нищожни сме…
Но веднъж докоснати от Любовта,
преливаме се в нея
във вихъра на омагьосания кръг,
откъснати от нищото
и сливащи се с Вечността…
Пламък струи във косите ти…
А твойто сърце ненапразно гори!..