Нощите са прекалено топли за сезона, но мъглата ги прави тежки, а самотата -тягостни. Виното заслужаваше повече. Аз-също.
Пластмасовата чаша може да бъде пристан за скъпото виното. Аз мога да бъда удавник, ако реша да пия...Вероятно.
Гледни точки в мъгливи времена- виждаме колкото можем. За желанието- то винаги е по-голямо от възможностите.
Имам избор.
Мога и да не пия, но топлото не ми стига напоследък и не само сезона е виновен. Отрязах котвата- така исках. Но няма вятър- мъглата тежи и на вятъра и на платната. Бавно се случвам, като в сън. Студено е морето ми. И ръцете ми са студени, колкото и да духам в шепите си- замръзват. Онзи, който разбираше от морета и от женски ръце е далече. Пази котвата.
А виното е скъпо, пластласата не му подхожда.Далечно вино от старо лозе. Баща ми го копае и го обича, майка ми вързва клонките и ги нарича, пуска билките и тайните си в бурето и те шумолят приятно. Мъжа ми бере гроздовете и събира капките на всяко зрънце, за да стигнат до мен. Всички чакат лозето да даде силно вино- да стопля, да напомня, да омайва и да носи на всеки това, от което има нужда.
Вечер пия по чаша и се връщам там, където съм била дете- до лозниците. После виждам в мъглата как сядам на една голяма маса с всички скъпи хора и се смея на наздравиците, след това паля свещи и две чаши се целуват звучно, защото разбират от любов...
Нещо се плъзва от очите ми и осъзнавам, че съм сама в мъглата и й казвам „наздраве!"
И нощта се стопля, запалва цигара от моята..Смесваме мъглите си и се губим в тях...
Много е топъл края на ноември, може би защото и Есента познава самотата или е пила от скъпото вино тайно от всички.