автор: miglena

През пет виртуални живота в обетования шести всеки смокиново богоугоден и рогато прокълнат ден преминавам. Еднодневките са безсмъртни в сравнение с мене.

Избождам си по малинажа очите, да не виждат сенките ти в празното между скучаещите без срещите ни дъбове. Насляпо по-нежно боли от пронизващите до кост лъчи, извиращи в сребристи стрели от силуета на мигновението, в което умирахме заедно - до първото ни прераждане в купела на обятията. После събирам зелено от росата на сънуващ мъх и мъзгата на девствени маслини, смесвам го със светло-кафяво от танцуващи желъди и си рисувам нови ириси. Да те очакват с търпението на траперски капан.

Блъскам рогцата си в скалите, докато не се разплачат и продължавам, за да оглушея от каменните им ридания и въздишки. Тогава коленича и се моля да чуя мислите ти. Макар и да разбирам човешкия език, огненопламтящ кръг ме отделя от същността и значението на твоето мислене. Изгарям в кладата на космическа нирвана. После добавям от собствената си безмислена пепел към примамлива борова смола и си залепвам нови рогца. По уханието им да ме разпознаеш безпогрешно сред събратята ми.

Ням съм не по рождение - майка ми е била жена като всяка друга, не я помня и не ми е позволено да я познавам. Присъединили са ме към бащиното братство на фавните след като съм престанал да суча и не умея да говоря с думи. Умирам да ти кажа „Много те обичам". Продължавам да съм жив, за да си го повтарям безгласно наум, докато чувството зазвучи като мелодия при трепването на всеки мой дъх. Един ден ще го чуеш с бузите си, облъхнати от пеещия ветрец, извиращ от устните ми.

Одирам кожата си с голи нокти, пера я в по три въртопа и я простирам между върховете на двете най-високи ели да съхне по пладне на слънцето само и само да залича следите от твоите докосвания. Къде ти. Още по-надълбоко се врязват в плътта ми. Добре, че имам приятели сред паяците, всеки следобед ми изтъкават нова кожа и всяка следваща е от по-здрава коприна и по-мека ангора. Ти само пожелай да ме докосваш отново и отново.

Паля кандила от светулки, но няма спасение от ереста ми - вярвам, че божествата са грешни и длъжни да молят прошка от жените и фавните, затова че са ни отредили да живеем в клетките на копнежите, така близо и толкова разделени, че дори и насън да не мога да си представя колко страдаш и как умираш да си с мен, любима. А най-ужасният кошмар е, че няма сила, която да отмени прокобата - случи ли се да имаме рожба, братството на фавните ще ни я отнеме. Дори и аз не бих могъл да се грижа за нея - ще си има избран от шамана фавн-наставник.

И в ада на залязващото зарево се давя - на риба да стана, русалка вместо теб, простосмъртната, да залюбя ... Но еднодневката ми подава крило, целува ме и ми предава рая на своята еднодневна безсмъртност. Твой съм, докато замина за друга гора, прави с мен каквото пожелаеш. Имаме отредени само няколко еднодневия заедно ... да ги приравним на божествено безсмъртие ...