автор: phifo

А трябваше да бъдем само двама.
И онзи стар евнух - касетофон
да вие тънко музиката - кобра,
да укротява всеки нежен стон,
от който кроткият съсед ще засънува
красивата мулатка на Гоген.
О, колко много имаше до утре -
гора от нощи, извори от ден!
В прегръдката си тропикът очакваше
сред стаята, пречупени от мрака,
да пукат лудо искри във косите.
След бурята - спокойствие. И пак,
обгърнати от влажна меланхолия
да бием утрото със мокри колене.
Но времето залитна към паважа,
и счупено прозвънна - не!
И в мрака ехото от страх повтори,
тополата отсреща - потвърди.
А вятърът освиркваше ни горе,
от жиците. И гаснеха звезди...

Душата ми сега е като болница.
Отеква в белотата онзи вик.
И с тихи стъпки в коридора куца
единственият лекар и болник.