автор: Izabella

Веднъж, когато никак не подозирах, че ще започна да пиша за това, се случи нещо, което ме накара да прекарам дълги, безсънни нощи пред белия лист, в които не знаех нито какво точно да кажа, нито как да го кажа.
Знаех обаче със сигурност, че трябва да го осмисля и определя! Тогава се занимавах с хора, обречени на смърт, пред която дори и дявола немееше.
Смърт, на тялото, но не и на духа.
Бях застанала тихо, в малкия апартамент на един от най-светлите литератори на моя град и не ме вълнуваше нито кислородната бутилка, която му бе необходима, за да диша, нито сондата, с която се опитвахме да доставим жизненоважна храна за организма му. В този момент ме вълнуваше само едно-очите му и огромната библиотека, която осмисляше целият дом, а пред нея бях застанала ничком.
Сърцето ми не искаше да се подчини. Биеше толкова силно, че дори птиците, по отсрещните тротоари го чуваха. А аз не можех да направя нищо друго, освен да се моля и да търся опора в думите на един от първите лекари в отделението по анестезиология и реанимация- “Всеки човек има право на достойна смърт!”. На това ни учеше той. А на мен ми се искаше да крещя! Странно, защо и така не се научих да бъда тиха…до края. Не ми се искаше да повярвам, че някой ден ще знам със абсолютна точност какво означават точно тези думи….
И…ето ме. В тази стая, в този момент, коленичила с чашка в ръка пред мъртво тяло.
И тези очи, които ме пронизват чак там, до не смеещите да промълвят, застинали струни на душата…с единствения изход, някак да избягам или някак, да ми прости…преди края…Защото той разбираше всичко, чуваше, усещаше, стенеше, но тялото му го беше изоставило…завинаги.
После,
се връщах у дома, при децата си и хранехме гълъбите със облаци и мечтаехме за следващия ден.
Тогава, единственото смислено нещо, което успях да напиша, единственото нещо, при което се връщам и сега, за да бъда себе си, бе - “Дух, затворен в тясна бутилка”…