автор: templier

Един поет, приличащ на удавник,
самотен там във кръчмата седи.
Като в мъгла пред него преминават
картини от отминалите дни.

Опитваше се той да ги рисува
със думи цветни смесил и сълзи.
Зает със себе си, уви, светът не чува
как самотата може да крещи.

Светът е глух, ала поетът чува
и този вик разкъсва и боли.
И нямаш избор, Боже, нямаш избор,
пред листа бял заклел си се преди.

Пиши, поете! Лесно е на книга.
До съвършенство можеш го това.
Но за живота думите не стигат -
той плаща се с изтръгнати сърца.

Остава ти единствена утеха
онази чаша, пълна с питие.
Най-вярна спътница за тебе беше
през цялото трънливо битие.

Наздраве на размътения образ
там в дъното полегнал примирен.
Очите му блестят със нова гордост :
умря човек - поета бе спасен.