автор: vedrusa

Тежи на празно, кухо,
понеже тон тежи това пространство
от мен и в мен
да падат толкова звезди...

Уголемените глави ме зяпат със очички,
смалените телца -
такава нежност от крилца,
упадък,
смут,
простор и тези птици неизменни,
а пясъкът е стрит на сол -
(облизвам си очите...)

Отново се събуждам -
това е лудост, врява...
Поглеждам
и не виждам нищо,
и падат всички болки -
скрито;
ще се гримирам за разкош,
когато прах ще сложа на очите
да свети в тъмното на тези, горе, скрити
и тази мазнина ще ме премаже
от тук
до там
ще следвам самостойно пътя на телцата...

Все пак, каква е тази смрад,
заради която отвърната от тягост
тон ще плача...

А мило, кротко, тихо -
ще се разтваря и едно ветрило.