автор: alisa

Е, имало такива явно.
(Без да измислям.)
След сто години смешно чакане
ТОЙ е по-истински

от всички приказки, разказани,
докато чаках.
Било е просто - хванах влака,
не се разплаках,

мълчах, и гледах изумено,
и спрях да дишам.
Той сто години чакал мене,
докато пишех.

Докато си измислях думи
и се заричах,
че вече ще съм само умна
и никакво обичане.

Не ми се пеят вече песни.
Харесвам проза.
Обичам го човешки лесно.
Да кажем - диагноза.

А другото - дано се случи
на някоя принцеса.
За любовта ли? Не е кучка.
(Грешала съм адреса.)

И толкова. Сега го пиша.
(Наум обаче.)
Мълча. А почна ли да дишам -
ще се разплача.