автор: feniks

Свисти
солта
във пролетна
възбуда,
жълтее
тишината
ококорена.
Блести
разрошено
трева,
разплаква ти
ъглите и
плeзи се
в дъгата
на очите.
Дланта
се вие,
стене и
докосва.
Дланта ти
ме обрича,
а в линиите и
искрят
пожари
лунни.
Бучи
косата от
очакване,
лудее
и вените
пулсиращо
отпиват
късчета
небе.
Дланта ми
те обрича,
огнено,
опасно...
Сред
броеница
дива
тишина,
изригване и
раждане и ...
трепет,
влюбена
гора.