на майка ми
Капят, падат листата - като ярки мъниста
от разкъсана гривна на нечия китка.
А ноември е дълъг и горчи без да иска -
като пазена в скрина отрязана плитка.
Гледат кухи и хладни гнезда към земята -
към безмълвните купчини есенно злато.
Алчността им е още съвсем непозната-
щом си пазят на дъното мирис на лято.
А студът като бърза отрова ни пари
по подметките, свирещи валс със паважа.
Във ръцете се вкопчва. И се мръщим - едва ли
има още кой знае какво да ни каже.
А от клоните Божият сън се отцежда -
пак сънувал е старецът, че сме бели и чисти.
И е плакал с онази трептяща надежда
на последните мамещи есенни листи...