автор: kauboec

Човек се обгражда с крепости от вещи, за сигурност или за суета, трудно може да ви отговори. Но сред тях, сред куповете, има предмети, чийто въображаеми очи, проблясват злокобно в тъмното. Може би ни наблюдават, може би понякога си мислят разни неща, а ако можеха да говорят дори биха казали "ех, ако знаеше...". И после пак млъкват. Минават години в тишина, без да ги подозираме, а те все там си стоят - в някой килер, под легло, на закачалка. Стоят и чакат духът им да се събуди и отново да напомнят за себе си...


Старият червеникав колан


Историята ни връща към първите десетилетия на миналия век и ако отивайки се назад се опитаме да кажем няколко думи за онзи век, който току преди няколко години измина аз бих казал само "век на войните". Защото не познавам по-скъпа суровина от кръвта и същевременно толкова евтино проливана от самата нея. А тя безгранично и щедро е попивала в земята по време на различни баталности. Ако извадим кръвта като участник от едно събитие в него ще останат само някакви вещи, безполезни думи и усмивки пред сълзите или обратното. Кръвта е навсякъде, дори и в нейните елементарни пориви, които пък са най-хубавите.
Историята на моята вещ започва именно от едно такова забележително събитие като първата световна война. И ако приемем, че военният напредък на човечеството не било достигнало днешното технологично развитие, ще разберем, че тогава не предметите, а хората са убивали другите хора. И едните и другите почти винаги са били някакви близки националности, но умелата пропаганда умело ги заставяла да се избиват едни други по най-жесток начин. От най-малка дистанция, дори и с нож. Убивали ли сте човек с нож, човек когото дори не мразите, дори може да сте му симпатизрали преди десет години. Но нареждането е "кръв". Е, тежко е! Ако има някаква дистанция, да речем самолет, далекобойни ракети и т.н, чиста работа - не виждаш, не чуваш, дори имаш време да се убедиш, че друго яче не може, че е неизбежно дори, че е хуманно да умрат 400 за трима, щото видиш ли тези трима са изверги, но ние не - 4000:3 е просто наложително. Но я си го представете по иначе - с нож в ръка, защото куршумите ти вече са напълнили други тела, се налага да убиеш този дето идва срещу теб. Да забодеш острието в сърцето му, другаде би била бавна смърт, а ти трябва да убиваш и други и да се озърташ да не ти вмъкнат и на тебе куршум, нож. Това острие се забива в сърцето и чуждата кръв, която е досущ като твоята се вмъква под ръкава ти, стича се по ръката ти и достига до твоето сърце и дори ще се промъкне там, до него, до твоето, защото дистанцията е малка. Ти помниш очите му, дори молбите му да не го убиваш, помниш кръвта, сърцето ти също запомня кръвта, която го е досегнала. Страхът е запечатан, извадиш ли го от себе си ще се побъркаш, един луд ветеран от войната. И така изваждаш ножа си с топло острие и го насочваш към друго сърце, та то, твойто, утре също ще умре разложено в агонията на ония дето си убил през войната. Дистанцията! Тя е жестоко нещо. И ето един такъв войник имал щастието да убие неколцина с пушка, двама-трима с пистолет и пренебрежим брой "врагове" с нож(та той уважавал съседите си) и то почти без ответни травми. Ала сърцето му запомнило страха и го държало дълго след като се върнал от фронта.
Минали години и депресията, която го застигнала, понеже той бил от мнозината нещастни убици, дето дистанцията, от която са убивали го разяждала. И тази дистанция се материализирала, взела му един ден войнишкия колан и го удушила на дървото пред къщата му. Войнишкия колан, който сам направил! Жена му се прибрала в онзи зимен ден и видяла два висящи из клоните крака мокри от навалялия ги сняг и скоро се поболяла от мъка, защото били на самоубилия й се мъж. Лежала към три месеца полужива на легло - бил й единствената дружка на тоя свят. Единствена й син загинал на фронта. Тя изхвърлила ония злощастни ботуши дето ги видяла в мразовития зимен ден, но колана съвсем забравила. Той останал в долапа. Хубав, двоен колан от червеникава кожа, някога нейния баща го дал на мъжа й. Та тоя колан тя как го збравила в долапа, никой не знае, защото малцина я познавали в ония дни, а пък вече тези, които я помнят са мъртви. Хубавият колан също така бил стратегически използван от баща й срещу майка й. И то назидателно, на принципа "бия я, защото я обичам", и сигурно онзи мъж много я е обичал, понеже често хващал колана да я бие, за да му е вярна. А в същото време той й хойкал с една стара мръсница от същото село. Може би е бил уплашен от себе си - та и тя да не започне като него. И той не знаел, защо го прави, ама здраво я е биел. Ако се разровят кокалите на бедната женица, изгнилите кости сами ще проговорят със запечатаната болка в тях. И сигурно ще сте толкова изплашени от един куп стари кости, колкото и разплакани ако те заговорят, "ех, ако знаете". Но тая жена доста търпяла, пък взела един ден и юнашки се напила - дръпнала няколко здрави глътки, после ги повторила, пък като взела в смелостта на пиянството да псува мъжа си, който не си бил вкъщи. Псувала, псувала и скоро легнала да спи. Мъжът й се върнал късно през нощта, след като бил при мръсницата, и заспал. И ако е вярно, че всичко се връща - то се случило в оная нощ. Пияната женица се събудила през нощта, опиянението още я държало, и още се чувствала свободна и силна. Погледът й първо се спрял върху сваления колан, а после върху спящия й мъж. Не е мислила много, грабнала го и го използвала така както бил изполван и върху нея. И отде се взела тая задъхана сила, незная. Тя работила дълго с тоя колан, дълго и неуморимо. На мъжа ударите й дошли като градушка изневиделица. Тя удряла, а той пищял като жена, която ражда и колкото повече пищял мъжа й, толкова повече се настървявала. Чак небелосаната стена до него побеляла от ужаса, който се случил на лежащия мъж. Удряла женицата, удряла и когато онзи престанал да шава тя разбрала колко е задъхана. В ония години жените трудно се изморявали, свикнали с тежката полска работа, те могли дълго да работят без да сещат умора. Та и тя така. Онзи така и си изтинал на онова легло, а тя още пияна си легнала, без да разбере, че е убила мъжа си. На сутринта нищо не понела - от пиянството, обърнала мъжа си и страшно се уплашила - та той бил мъртъв! Цялото село разбрало и след час вече търсило убиеца. Никого не хванали.
Същият колан сега бил в долапа на дъщеря й, чийто мъж се удушил с него. След седмица -две тя станала от леглото и се разтичала насам - натам и си взела едно бедно-бедно ратайче от друго село. То дошло по каменистия път с една носна кърпичка багаж, само плакало, задето няма скоро да си види братятата и сестрите. Плакало и ходило, сълзите му падали като оризени зърна по пътя (но то никога не било чувало за приказката за хензел и гретел) и нашта познайница много го харесало, сигурно заради мъката дето удобно и трайно се настанила и у двете. Отвела си я у дома и почнала да живее по-леко, нали някаква душица вече имала у дома, пък и работливо дете. Толкова го заобичала, че му забранила, да се връща у дома - да вижда домашните и то много плакало за това, но с годините сълзите намалели. Бабата стареела с обичта към девойчето, а то растяло и хубавеело и както може да се предположи един ден бабата не се събудила. Пак в онова легло дето умрял и мъжа й. И понеже нямала други наследници всичко преминало у девойчето. То не било още дълго девойче и след три месеца се омъжила, да не е само, да не попива пода сълзите му, че и с някого да дели мъките и тежината на селския живот. Момчето било просто и глупаво, но много обичливо та и нея заобичало бързо. Много бързо и много дълбоко, до там, че още повече заглупяло и за най-малката дреболия все нея питало - жена си. А когато тя му редяла някакви мили думи все едно, че слънцето изгрявало от зениците й. И той потъвал там. Дълбоко надолу, гребял нагоре, викал, дращил но все си бил там - в засмяните й очи. Обичал я повече от себе си. Момичето наблюдавало мъжа си, който покорно и обично я слушал и някак усетила зараждаща се мощ у себе си. И престанала да гледа на нея си като на слугинче. Отпуснала се душата й, и тя сякаш започнала да се радва на живота. С това семейство се случило сякаш приказка.
Откакто умряла бабичката покъщнината не била въобще местена, да "изпръхне прахта й", казвало момичето, ала минало време достатъчно. И те взели да местят това-онова, така да бъде, че да е по техен вкус. И нали сега те били стопаните на къщата. Двамина, а и скоро щяло да се роди дете. Някакво мъниче да ги кара да се усмихват още по-често, и пода да забрави за всякакви сълзи и винаги да е сух.
И тъй, от местенето отнякъде изкочил колан - хубав, стар, червеникав, направен от две нишки. Момчето много го харесало и запитал жена си какъв е що е, а то само вдигало рамене и казвала, че го вижда за пръв път. Черна мисъл минала през ума на мъжа....
Мъничето се родило. Хубаво бяло, с живи очи и все ги въртяло. Наблюдавало света от своята наблюдателница и взело, че заобичало тоя свят. Та от обич ли, от любопитство ли все се ровило из това или онова, да го опознае. Майката едва го удържала - аха го сложи да спи, а то излиза от креватчето и започва да щъка из къщата с малките си ръчики да хваща и изпуска разни вещи. Грабва едно, разгледа го за няколко секунди и пуска на земята, да види следващото. Страшна каша правило за нищо време. Любопитен звяр. Момичето понякога пощурявало от белите му и набързо го наплясквало, и то толкоз често дупето му яло бой, че загрубяло, а бащата, шегувайки се казвал "сега и на натрошени стъкла да го сложиш да седи нищо няма да усети". А детето не спирало - само да усети че е само, че не го следят нечий очи и тръгва на опознавателна обиколка. Взима, гледа и изспуска. Като в онзи следобяд.
И двамата - и майката и бащата - имали тежка полска работа и нямали време да го вардят, та затова бащата завързал сезал на единия му глезен и другия му край вързал за крака на леглото. И излязли по работата. Но дете нали е, става и започва да чопли със своя интерес по нишката дето е свързало истинския с изкуствения крак. И чопли, чопли и отвързва. Сетне е ясно - обербатил къщата с разни предмети, които хващал за секунди, а след това изпускал. Така няколко часа.
В късния следобяд майката изпратила мъжа си да види дали детето е добре, дали има нужда от храна. Мъжът отишъл с радост да види мъника и усмивката му се запазила до в мига, в който видял пода целия с изсипани предмети, а малкият седи в средата на една от стаите, грабнал поредната вещ. Усмихнал се бащата, поклатил глава и понечил да върне немирника в леглото....
А с крачката към него се уплел в същия онзи колан, дето му родил една черна мисъл и полетял към пода. А там хиляди неща разхвърляни без ред. И щом паднал един нож се забил в стомаха му, а някакви жалки вилици се впили в гърлото му. Замаян от немирното си дете, той не ги забелязал в цялата суматоха на пода, и така и си умрял, почти щастлив - допреди минути до жена си, която щял да обича до края на живота си и с протегната ръка към детето си. Обичта го погубила, обичта, заради която не можел да преценява. Кръвта му се изляла върху пода, който вече бил забравил едновремешните сълзи, и тръгнала към детето. А то - бебе не разбрало какво се е случило и натопило ръцете си в червената течност, която го достигнала и весело нацапало бузите и дрешките си и все така останало да седи в средата на стаята.
Майката навън се почудила от забавянето на мъжа си, нахокала го наум дето все се отплесвал за нещо и тръгнала да го връща на полето. И добре била намислила само дето едва се удържала на гледката пред умрелия си мъж и никак не могла да разбере дали детето е здраво, защото страшно й причерняло пред очите. И всички демони и бесове й се явили в тая тежка минута. След секунди разбрала, че бебето й е здраво, единствено дето се омацало с кръвта на баща си и започнало да се дере от рев, понеже очаквало по интуиция да бъде здраво нашляпано за бъркотията по пода. И много се учудило когато това не му се случило, а нещо по-странно. Майката само го пренесла отвън с ледена физиономия, оставила го на пейката в двора и се затворила сама в къщата. А то чувало някакви приглушени звуци, от острия плач на на майка си, но то ги взело за звуци като от песен и започнало и то да църка, но весело и безгрижно отвън като птиченце. Баща му бил здрав, едър мъж, над сто килограма , хубавец, с румени бузи, бели зъби и леко глуповат, кръвта му още се пълнела по пода в стаята, майката лежала на леглото до него и пищяла от мъка, от болка, от всичко. Кръвта изпълнила пода, а той още като била строена къщата бил с наклон, и тръгнала към изходната врата на тънки струйки. Минала тихо под вратите и все пак достигнала до пейката при детето. Много кръв имал тоя човек, и много рани се отворили от разхвърляните предмети. Детето видяло пак червената течност и понеже още я помнило слязло от пейката и пак се зацапотило с нея. Навън се смрачило, слънцето бавно отминавало към залез, а майката вътре била съсипана и уморена от плач, излязла да гушне детето си. И когато пак го видяла усмихнато и оцапано в кръвта на баща си, същите хали хванали душата й, изтръгнали всякаква нормална мисъл из нея и ги запратили надалеч, друг човек да търсят. Жената се побъркала.
Когато лудостта й вече била ясна на цялото село, детето било отлъчено от нея и дадено на някаква далечна роднина. Там то израснало без майчина прегръдка и без бащин съвет. С храна и студена грижа като към роднина. И някога като пораснало това дете то било върнато от попечителя си в оная злощастна къща да прибере покъщнината си, да види гроба на лудата си майка и да реши къде ще живее. То избрало да остане там където са измрели всичките му кръвни и не кръвни предци. Там бил още и старият, червеникав колан, дето.....

Той още е там, а аз само седнах и написах историята на рода си. Е, понякога слагам тоя колан да стяга съвестта ми. И не смея да го изхвърля - да не зная от какво ще умра за мен е по-голям страх, от страха към хубавия червеникав колан.