автор: miglena

Не исках да те срещам, за да не ме изпращаш.
А всъщност, аз те изпращах - сякаш за последно,
след всяка наша среща - и след първата дори.
Не искай да изграждаш, за да не скърбиш, когато
отломките напразно се опитваш да слепиш
с угаснали усмивки, с изсъхнали сълзи.
Не искай възможното: в цяла лодка да гребеш,
обикновените жени да любиш и видимото
да достигаш... Пожелай си невъзможното!
И когато го постигнеш - а с любов ти можеш,
дори отломките на стореното ще вдъхновяват
вечно - като невъобразимия Титаник...

И няма да е нужно да се питаш:
След мен... Какво ще остане?
След всичките тези безумни мечти,
след сълзите, виното и омаята,
след искрящите от нежност погледи,
след нощите будни и дните сънувани...
Къде ще потънат изживените чувства?
Може би - в бездната на вечната светлина.
А след теб... Какъв ще е споменът ли?
След огнените допири и словата ненаписани,
след вярата, щастието, любовта, раздялата,
след ръцете преплетени в танц със Слънцето,
след звездните трепети и миговете без край...
А след нас... Кой пак ще целува?
Настръхнал от страст, блажен и усмихнат,
обгърнат от облаче нежност сред парка,
притихнал в прегръдка. Обичащ. Обичан.
Защо ни се иска да не изчезваме безследно?
Може би ... защото е така божествено
по човешки да любиш и обичаш!
И тогава ще възкръсваш поне мъничко
във всяко пламъче на свещта, защото
любовта живее във вечната светлина.