Последната ни дума "красота" е
умирайки, прободени от меч
и погледът, угасвайки, блуждае
в зеленото, простряно надалеч.
Те толкоз красота са осквернили
и наранили толкова души,
зад тях остават мрачните могили
разкъсващи тъй равната ни шир
Не са пожалили невинност чиста
и тъпкали са грубо със нозе
защото нежността не се разлиства
във грубото и варварско сърце.
Засищат свойте нужди, свойте страсти,
препускат в материалния си свят
и вътре в тях чудовищно нараства
неутолимия от нищо глад.
Блестят очите им като на вълци
и хапят себе си, щом няма друг
светът им прост е, те не се объркват
от мисли за поезия и лукс.
И само храмовете ни - руини
напомнят, че сме били преди тях
и песните си, тъжни и без рими
припяваме, задавени от прах
И свириме на арфи, но без струни
защото арфите ни са без глас,
и вместо букви пишем само руни
без вяра, че ще ги четат след нас.
Останки от народа - повелител
на хиляди народи и земи
живеем днес покорни и се скитаме,
за да забравим колко сме сами.
Но някой ден дивакът ще издяла
в дървото тромав образ на жена
и с туй ще почне бавната раздяла
със неговата дива същина.
Дивакът ще расте. И ще копнее
за светло, за любов, за красота,
ще търси начина да проумее
загадките на хиляди неща.
Ще почне да създава теореми
и с сгради да пробожда небесата
и пак ще иска всичко да превземе
но този път с ума, а не с ръката.
Ще скрие варварските си инстинкти
зад маските, културни и прекрасни
и много поколения ще минат
докато маските с лицето сраснат.
И всичко ще е хубаво. Тогава
ще дойдат нови варвари. Часовникът
ще отбележи новото начало
на послеслов, превърнат в предисловие.
Ще гинат старите културни варвари,
а новите ще сеят разрушение.
Един от старите ще го завариме
да пише някакво стихотворение.
Последната му дума "красота" ще е
умирайки, прободен той от меча
очите му ще гаснат, но блуждаещи
в зеленото, простряно надалече.