Жилава съм и няма да се дам. Със зъби и нокти се държа за живота. Три пъти смъртта идва до мене, но и трите пъти се преборих.
Бедни и гладни бяхме. Страшно гладни. Кога имаше качамак беше празник. И деца, деца. Майка ми всяка година раждаше. Проклетия - у богатите по едно-две, а у нас цяла къща - не можеш да ни преброиш. И всичките гладни и зли. Майка ми, по домашному, сама се опитваше да ни изчегърта - с куката. Помня като садеше лука: боцне едно стръкче - капне една капка кръв. И лука ни беше лютив - като живота.
И мен се е опитвала, ама нали съм зло и съм се скрила в някоя гънка. И от тогава все съм на нож. Не ми трепва окото. За нас нямаше милост и за подлеците нямам милост. Бих ги изтрепала всичките, като започна от тези нагоре.
Като се омъжихме - стреснах мъжа си. Купил живо пиле, па се тюхка как да го заколи. В голяма тревога се връща в къщи. Ама той градско чедо - там само бащата държи ножа. Та и моят ще става баща и трепери пред пилето. За пръв път ще му е. А на война е храбрец. Връща се у дома, а пилето вече къкри на печката. Къде ще го чакам - скърших му врата, оскубах го и право в тенджерата. Сантименти? Гладния няма сантименти. Не съм научена на такива изфърцотени.
Хубавица бях, ти не ме гледай сега. И децата ми са хубави. Жалко, че моят рано си отиде. Много кротък човек беше, не като мен - огън и жупел.