автор: bon_bon

Бях дете. От наситеното ми детство има дни, които помня. През лятото баба ми на панаир ме води в Оряхово. Когато тръгвахме някъде с нея тя все ми повтаряше:
"Когато ти дотегне, премени се и се измешай с хората." Не разбирах тогава тези нейни думи. Чудех се какво има да ми тежи като нищо не нося...
Отиваме на панаира, на Дунавско хоро ми обяснява тя.

А панаира, той става наистина до Дунава на едно много голямо за мене пространство, изпълнено с хора. Още преди да го приближим се чува със страшна сила музика. Многоцветно множество се движи под звуците на духовата музика на Дико Илиев. Неговото име всички произнасяха като нарицателно. Вие се и прелита хорото, носи се, а музиката кънти, не спира.
Баба ми ме оставя на една височинка, на едно хълмче, с каквито е изпълнено старото Оряхово, до което се стига по тесни стъпала. Тя отива да се хване на хорото. Обичам това място под дърветата, от там всичко се вижда като на длан, не мога да видя баба ми, но знаем , че тя ме следи от хорото.
Опитвам се да видя края му, но то няма нито начало, нито край. То е една безкрайна върволица от хванати за ръце хора и неспирна силна музика.
Под звуците на тази музика бера букети от полски цветя и оставям купчинки на всяко стъпало от различни цветове. Весело е от високото настроение, което струи от въздуха, а гледката, която имам възможност да гледам е чудесна. С часове късам най - хубавите цветя в живота си. Панаира в Оряхово за мен значи големите хора да играят, а аз да си бера най - прекрасните цветя. И всичко това с музиката, на композитора, музиканта и диригента Дико Илиев до голямата река.
Баба ми идва при мен събира букетите в един и каза:
- На бай Дико ще ги поднесеш, дето свири тая музика. Хайде да слезем долу.
- Бабо, защооо?
- Ще ти купя каквото искаш.
- Нищо не искам...
А тя:
- Има, има, има нещо много хубаво за теб, видяла съм аз, ей сега ще го изберем.
И слизам с нея в множеството. Спира музиката, а тя ме хваща за ръка и из навалицата ме води.
- Ето го бай Дико, хайде да подарим цветята.
Дико Илиев беше висок колкото баба ми, с разкопчан костюм и бяла риза. Подадох му големия букет, който струва ми се държах с двете си ръце , а той каза:
- Уаа-а, за тези цветя, аз каква стомничка ще избера, ела.
- Ето тази подай, посочва той една от многото наредени по земята и ми я поднася.
- А сега ще почнем "Александрийката" каза и се изгуби из народа.
- Искаш ли да те разведа, ще налеем вода. - казва ми баба ми.
- Там горе бабо, на моето място ще ида, а ти на хорото се хвани.
Колко много тя ми е дала и как тогава съм я разбрала...
И пак на високото стоя , а на очите ми се струва, че хорото се е разширило , а музиката от реката извира.
Бях щастлива, че имах най - хубавата стомна от панаира, пиех от нея вода и баба ми гледам как играе чародейни хора!
Сега, когато минаха много лета, а баба ми е вече стара - наближаава стоте, стомната от Дико Илиев още стои с изплетена на една кука дантела около нея. Бях я отдавна изоставила, даже забравила...Но нещо ме накара да посегна към нея. Срязах дантелата и видях цветовете - същите са и днес, непроменени. Запитах баба ми:
- Помниш ли как ми казваше, когато ти дотегне премени се и се измешай с хората?
- Да. - отговаря ми тя. Тогава съм била кажи, речи на твойте години сега...
Под очилата и гледам влага тежи. Изпраща ме тя на вратата, а в ръката държи
букетче за мен - есенни минзухари.
-----------------------------------------------------------------------------------
Говоря с майка ми по телефона.
- Как е баба?
- Не вижда, мъчи една кука - на стомничката от Дико Илиев - дантела плете...