автор: ruslina

Не! Не виждам вратата!
Вратата все пак е посока.
А от тук просто няма нататък -
безръка съм вече, безока.
Без сърце съм, без устни,
без корен, без клони,
обгорена, безчувствена
като бурен от вятър подгонен.
Няма слънце, което да чакам!
Няма ласка. И гняв даже няма...
Как от тук да прекрача нататък?
Всяко утре изглежда измама.
Отсечи ме! Заличи всяка дума
от онези, изпълнени с нежност,
разпилей ме по хиляди друми,
за себе си дори да изчезна.

И когато намериш вратата,
прекрачи към устоите делнични,
завърни се на брега си оттатък!
Аз оставам във нищото вчерашно.