автор: Eilsun

Лежа върху зелената трева на младостта си,
нехаеща за утрешното днес.
Косите ми се сливат със тревата,
поникнала от мъртвото с финес,
но аз съм млада, за да мисля за Смъртта,
отнела ярката поляна на мнозина.
Септември е - пределно лято и слънцето
огрява тъмната страна на мислите ми,
където Тя, въоръжена със коса,
сече повехналата жълтеникава трева.
Аз тук лежа, откакто съм родена.
Отдавна за едни - за мен отскоро.
Лежа очи затворила - разтворила тело
да влезе въздух за душата,
защото философите твърдят,
че трябва да я пазим от задушаване
с последствие на застаряване.
Защото тя била вратата ни към нов живот.
Защото в нея бил животът на тревата.
Но трудно е да се общува със душата -
кълбо от тайни, чувства и от старост,
със дъх на пролет и на нова младост.
Тя също като някой йероглиф,
пред който учените са безсилни,
белязан върху камък и обвит
в тайнствеността на времената,
жигосва своя индивид
и направлява го в делата...

Лежа на своята все още зелена поляна,
с усмивка на проходило дете.
Небето е опънато над мен
във сиво-морави разцветки.
Просвятква - явно е, че ще вали.
Но няма от какво да се страхувам:
ако душата ми е още млада,
то тайната ще е дъжда...