автор: Veselin

Нелепост

Цигарен дим е хоризонтът.
В следобеда от слънцето опушен.
Възходите ми
са предшествани от спадове.
След болката
оставам равнодушен.
Обичам остротата на чукарите,
издраните си пръсти
след катерене.
Къщурките, скалъпени за врани
и онзи помияр -
на никого потребен...

Обичам да разказвам нищото,
когато ми е притъпено до безмълвност.
Да бъда сам сред хилядите луди,
които почвата
от глината изтръгва...

Луната е ламя със сто езика
И бълва огън, да не й е скучно.
Със сърпа си разсича мудни облаци.
Пейзажите й са като след свършване...

Където улиците нямат име
се сгушвам ситно,
да не се натрапвам.
Прегръщат ме дървета с цвят на глина
преди да ме прищъпят в необятното...

Обръгнато ми е в такива нощи
и търся повод да избягам.
Но тръгнеш ли да се надпиваш с луди
си длъжен да останеш за „наздраве".

Като след восъчни печати ми е тромаво.
А восъкът е разпилян до медени килийки.
„Осите снесоха бодливите си малки"
При липсата на мед
със захар се надпиваt.

Такава виждам глупавата есен -
нахална и пристъпяща с финес.
В такива нощи хоризонтът се обесва
Преди да дойде зимата
и сивият манеж...