автор: fightingone

След като седмици наред вече не ходех на театър, вчера ми се прииска да отида, но два часа преди началото на представлението, все още по време на научните ми занимания тоест в моята стая, не ми стана съвсем ясно дали на преден план или на фона на медицината, с която в крайна сметка трябваше да приключа, не толкова заради родителите ми, колкото заради собствената ми пренапрегната глава, си помислих дали все пак да не се откажа от посещение на театър.
Казах си, не съм ходил на театър вече осем или десет седмици и знам защо спрях да ходя, ненавиждам театъра, мразя актьорите, театърът не е нищо друго освен коварно нахалство, нахално коварство и внезапно да тръгна отново на театър? На представление? Какво ще означава това?
Бях си казал, нали така, че театърът е свинщина и ти ще напишеш своята студия за театъра, която е в главата ти, тази театрална студия, която ще фрасне театъра веднъж завинаги в лицето! Какво е театърът, какво са актьорите, драматурзите, театралните директори и прочие ....
Все повече бях завладян от театъра, все по-малко от патологията, провалях се в опита си да игнорирам театъра и да форсирам патологията. Провалях се! Провалях се!
Облякох се и излязох на улицата.
До театъра трябваше да ходя само половин час пеша. В този половин час ми стана ясно, че не мога да отида на театър, че веднъж завинаги ми се забранява да посещавам театъра, театрално представление. Мислех си, когато вече си написал театралната студия, тогава ще е време, тогава отново ще ти бъде позволено да ходиш на театър, за да видиш, че трактатът ти е верен!
Неловко ми е само, че се беше стигнало до там да си купя билет - аз си бях купил билет за театър, не ми беше подарен - и в продължение на два дни се бях малтретирал с мисълта да отида на театър, да гледам театрална постановка. Актьори и зад всичките тези актьори някакъв нещастен и смърдящ режисьор (господин Х.Т.!) да ги мириша и прочие ... но най-вече, се бях преоблякъл за театър, така си мислех.
Театралната студия, някой ден театралната студия! Мислех си, човек описва добре онова, което мрази. В пет, дори седем глави със заглавие ТЕАТЪР - ТЕАТЪР? за кратко време театралната ми студия щеше да бъде готова. (Стане ли готова ще я изгориш, защото е безсмислено да я публикуваш, ще я прочетеш от начало до край и ще я изгориш. Да я публикуваш е смехотворно, погрешна цел!) Първи раздел АКТЬОРИТЕ, втори раздел АКТЬОРИТЕ В АКТЬОРИТЕ, трети раздел АКТЬОРИТЕ В АКТЬОРИТЕ НА АКТЬОРИТЕ и прочие ... четвърти раздел СЦЕНИЧНИ ЕКСЦЕСИ и прочие ...последен раздел: И КАКВО Е ТЕАТЪРЪТ?
С тези мисли бях стигнал до Фолксгартен (парк в центъра на Виена, бел. прев.).
Сядам на пейка до Майерай (кафене до парка, бел. прев.), въпреки че по това време на годината да седнеш на пейка във Фолксгартен можеше и да е равно на смърт, и наблюдавам, напрегнато, с удоволствие, невероятно концентрирано, кой и по какъв начин влиза в театъра.
Доволен съм да не влизам вътре.
Мисля си, трябва обаче да влезеш и с оглед на бедността си да продадеш билета, влез, казвам на себе си, и докато си мисля това, изпитвам върховна наслада да мачкам билета между палеца и показалеца на дясната си ръка, да смачквам театъра.
Казвам си, пръвоначално все повече хора влизат в театъра, после все по-малко. Накрая вече никой не влиза в театъра.
Представлението е започнало, мисля си и се изправям и вървя малко в посока центъра, студено ми е, не съм ял нищо и ми хрумва, че от цяла седмица не съм разговарял с човек, когато внезапно някой ме заговаря: някакъв мъж ме заговаря, чувам, че някакъв мъж ме пита колко е часът и се чувам да крещя: "Осем часът". "Часът е осем", казвам, "театърът е започнал."
Сега се обръщам и виждам мъжа.
Мъжът е висок и слаб.
Освен този мъж във Фолксгартен няма никой, мисля си.
Веднага си казвам, няма какво да губя.
Но да изговоря изречението "Нямам какво да губя!", да го изговоря на глас, ми изглежда безсмислено и аз не го казвам, въпреки че имам силно желание.
Мъжът каза, че е загубил часовника си.
"Откакто загубих часовника си, съм принуден, отвреме навреме да заговарям хора."
Той се засмя.
"Ако не си бях загубил часовника, нямаше да ви заговоря.", каза той, "никого нямаше да заговоря."
Самото наблюдение е извънредно интересно, каза мъжът, откакто съм му казал, че е осем часът, сега знаел, че е осем часът и че днес единадесет часа е ходил без прекъсване - "без да спирам" - с една едничка мисъл, "не нагоре надолу", каза той, а "само направо и както виждам сега", каза той, "въпреки всичко непрекъснато в кръг. Луда работа, нали?"
Видях, че мъжът носеше дамски обувки и мъжът видя, че видях, че носи дамски обувки.
"Да", каза той, "сега сигурно ще си помислите разни неща."
"Беше ми се приискало", казах бързо, за да отвлека моето и неговото внимание от дамските обувки, "да отида на театър, но непосредствено пред театъра се обърнах обратно и не влязох вътре."
"Идвал съм много често в този театър", каза мъжът, беше се представил, но бях забравил името му веднага, не помня имена, "и един ден отидох за последен път, както всеки човек един ден отива за последен път на театър, не се смейте!" каза мъжът, "всичко някога е за последен път, не се смейте!"
"Ах", каза той, "какво играят днес? Не-не", добави бързо, "не ми казвайте какво играят днес..."
Той идвал всеки ден във Фолксгартен, "откакто започна сезонът винаги идвам по това време във Фолксгартен, за да мога от този ъгъл, от стената на Майерай, виждате ли, да наблюдавам посетителите в театъра. Забележителни хора!", каза той.
"Естествено, човек трябва да знае какво играят днес", каза той, "но не ми казвайте, какво играят. За мен е извънредно интересно веднъж да не знам какво играят. Комедия ли е? Трагедия ли е?" попита той и веднага продължи: "Не не, не ми казвайте какво е. Не ми казвайте!"
Мъжът е на петдесет или на петдесет и пет, мисля си.
Той предложи да тръгнем в посока парламента.
"Да вървим до парламента", каза той, "и после обратно. Винаги е невероятно тихо, когато представлението е започнало. Аз обичам този театър..."
Той вървеше много бързо и за мен беше почти непоносимо да го гледам, от самата мисъл, че мъжът е обут с дамски обувки ми прилошаваше.
"Тук всеки ден извървявам един и същи брой крачки, което значи", каза той, "че с тези обувки ходя от Майерай до парламента, до оградата на парка, точно триста двадесет и осем крачки. С обувките с катарами ходя триста и десет. А до Швайцертракт - той имаше предвид Швайцертракт при Хофбург - ходя точно четиристотин и четиринадесет крачки с тези обувки, триста двадесет и девет с обувките с катарами! Дамски обувки, сигурно си мислите и сигурно ви е противно, знам", каза мъжът.
"Но аз се движа по улиците само на тъмно. Това че всяка вечер по това време, половин час преди началото на представлението идвам във Фолксгартен, както вероятно се досещате се дължи на някакво потрес. Този потрес е от преди цели двадесет и две години. И е в тясна връзка с дамските половинки. Инцидент", каза той "Инцидент. Настроението е съвсем същото както тогава: току що вдигнатата завеса в театъра, актьорите започват да играят, липсата на хора отвън... Да тръгваме", каза мъжът, след като отново бяхме стигнали до Майерай, "към Швайцертракт."
"Побъркан?", мислех си аз, и както вървяхме към Швайцертракт, един до друг, мъжът каза: "Светът е изцяло юридически, както може би не знаете. Светът е едно единствено огромно правораздаване. Светът е затвор!" Той каза: "Точно преди четиредесет и осем дни тук във Фолксгартен за последен път срещнах човек. И го попитах колко е часът. И този човек ми отговори, че часът е осем. Забележително е, че всеки път питам за часа в осем часа. И онзи човек вървя с мен до парламента и до Швайцертракт. Впрочем", каза мъжът, "истината е, че не съм си изгубил часовника, аз не си губя часовника. Ето, вижте, това е той", каза и тикна китка пред лицето ми, така че да видя часовника му.
"Номер", каза той, "но нататък: човекът, когото срещнах преди четиредесет и осем дни беше човек на ваша възраст. Същият като Вас, мълчалив, същият като Вас, колеблив, после изпълнен с решимост да тръгне с мен. Студент по природни науки", каза мъжът. "И на него казах, че потрес, инцидент, който е станал отдавна, е причината да седя всяка вечер във Фолксгартен. С дамски половинки. Сходство на реакциите.", каза мъжът и:
"Впрочем тук никога не съм виждал полицай. От няколко дни полицията избягва Фолксгартен и се съсредоточава върху градския парк и знам защо..."
"Сега наистина би било интересно да узнаем", каза той, "да узнаем дали в този момент, в който ние вървим към Швайцертракт, в театъра се играе комедия или трагедия ... За първи път не знам какво се играе. Но Вие не бива да ми казвате... Не, не ми казвайте! Не би трябвало да е трудно", каза той, "като Ви изучавам и се концентрирам изцяло върху Вас, занимавам се изключително само с Вас, да мога да се досетя дали в момента в театъра се играе комедия или трагедия. Да", каза той "постепенно изучаването на Вашата личност ще ми разкрие всичко, което се случва в театъра и всичко, което се случва извън театъра и всичко, което става в света, което по всяко време изцяло е свързано с Вас. В крайна сметка наистина е вероятно да настъпи момент, в който, от това, че Ви изучавам по най-интензивен начин, аз ще знам всичко за Вас..."
Когато стигнахме до стената на Швайцертракт, той каза: "Ето тук, на това място младият мъж, когото бях срещнал преди четиредесет и осем дни, се сбогува с мен. И по какъв начин искате ли да знаете? Внимание! А!", каза той "Вие няма да се сбогувате с мен? Няма да ми кажете лека нощ? Да", каза той "тогава да се върнем обратно от Швайцертракт там, от където дойдохме. От къде дойдохме? А, да, от Майерай. Забележителното в хората е, че непрекъснато бъркат себе си с други хора. Значи", каза той, "Вие сте искали да посетите днешното представление. Въпреки че, както казвате, мразите театъра. Мразите театъра? Аз го обичам..."
Сега забелязах, че мъжът носеше и дамска шапка на главата си, през цялото време не бях забелязал.
И мантото, което беше облякъл, също беше дамско, дамско манто.
Той наистина целият е облечен в женски дрехи, си помислих.
"През лятото", каза той, "не ходя във Фолксгартен, тогава театърът не работи, но винаги, когато театърът работи, ходя във Фолксгартен, защото, когато се играе в театъра, освен мен никой друг не ходи във Фолксгартен, защото тогава Фолксгартен е твърде студен. По отделно във Фолксгартен влизат млади мъже, които, както знаете, аз веднага заговарям и ги карам да тръгнат с мен, веднъж към парламента, веднъж към Швайцертракт... и от Швайцертракт и от Майерай отново обратно... Но никой до сега и това ми прави впечатление", каза той "не е идвал два пъти до парламента и два пъти до Швайцертракт и следователно четири пъти обратно до Майерай.
Сега вие дойдохте два пъти до парламента и два пъти до Швайцертракт и обратно", каза той "това е достатъчно. Ако желаете", каза той "можете да ме съпроводите още малко до вкъщи."
Той живееше в 20 район.
Той се беше настанил в жилището на родителите си, които бяха починали преди шест седмици ("Самоубийство, млади човече, самоубийство!").
"Трябва да прекосим канала на Дунав", каза той. Човекът ме интересуваше и имах желание да го съпровождам колкото се може по-дълго.
"При канала на Дунав ще трябва да се върнете", каза той, "Не ви позволявам да ме съпроводите по-далеч от канала на Дунав. Докато стигнем до канала на Дунав не ме питайте защо!"
Зад казармата Росауер, сто метра преди моста, който водеше към 20 район, мъжът внезапно спря и каза, гледайки водата: "Тук, на това място."
Той се обърна към мен и повтори: "На това място."
И каза: "Мигновено я блъснах вътре. Дрехите, които нося, са нейните дрехи."
После той ми даде знак, който означаваше: изчезвай!
Искаше да бъде сам.
"Тръгвайте!" изкомандва той.
Не си тръгнах веднага.
Оставих го да довърши. "Преди 22 години и осем месеца.", каза той.
"И ако смятате, че в затвора е удоволствие, лъжете се! Целият свят е едно правораздаване. Целият свят е затвор. И тази вечер, казвам ви, в театъра оттатък, дали ще повярвате или не, се играе комедия. Действително комедия."