автор: pc_indi

Ей,какво време! От години не беше вилняла такава буря навън. Дъждът падаше с бясна сила от небето и се превръщаше в реки, които заливаха улиците.
Проблесна светкавица, проряза небето и отекна като страховит гръм.
Разбърках яденето във фурната и я изключих. Някой превъртя ключа в бравата, отвори и шумно затръшна вратата след себе си. Кой пък по това време...? Надникнах в коридора. Дъщеря ми! Връхлетя в стаята точно като буря и се хвърли на леглото. Не беше се обадила,че ще идва. Влязох при нея.
- Какво...- беше се похлупила по очи и се опитваше да плаче - Миличката ми буря! Какво се е случило?
Отскубнах я от възглавницата и я прегърнах. Подви краката си като йога и скри очите си в ръце.Не познавах по-емоционално същество от нея. Думите й валяха като пороя навън.
- Случи се буря! Буря се случи! В душата ми вилнее буря! Такава страшна и безпощадна, каквато никога не е познала! Затварям очи и ги виждам. Толкова различни един от друг! Сякаш всеки е завързал ръката ми с невидимо въже и ме притегля към себе си. Всеки по различен начин, но толкова силен и болезнен, че имам чувството, че ще ме разкъсат. Вътрешно плача, а лицето ми е сухо. От устата ми и звук не може да се отрони. Моля се! Моля се единия да отпусне за миг въжето и да направи избора вместо мен! Моля се! Моля се! .. .Единия е... влудяващ !Направо влудяващ! Оплита ме в думи - красиви, загадъчни, обърква ума ми, събужда всяко сетиво, всяка клетка... Въвлича ме във водовъртеж от емоции и чувства. Когато мисля за него, го усещам осезателно. Ръцете му, устните му... Кара ме да го искам въпреки всички неща, които ми минават през ума за него. Защото той наистина е пълна загадка. Но ме кара да го искам въпреки всичко! Но в момента,в който протегна ръка към него, сякаш се стопява под пръстите ми. Започва да говори объркано и дистанцирано. Усещам някаква слабост. Слабост,която съм достатъчно силна да покрия и да преобразувам в сила, но той сякаш ме отхвърля. А това е единственото,което ме отказва от всичко по принцип - отхвърлянето. В момента, в който се отдръпна от него, смятайки, че това е което той иска, прави нещо, с което ме кара да си мисля, че всъщност ме иска. Чувствам го едновремено близък, сякаш цял живот съм го познавала и е част от мен, и от друга страна - дистанциран,непостоянен, сякаш се страхува от нещо, сякаш ме обича по някакъв свой начин, но не съм аз това, което му трябва.
А другия.... Другия е като отговор на най-голяма мечта. Нямам предвид някакви физически дадености. Знаеш, че критериите ми са други.... Другия покрива напълно потребностите ми, необходимостта ми от това да говоря с някой на един и същи език. Човек, с който сякаш с поглед се разбирам. Поема всяка моя реплика и я довършва. Бивайки сериозен, разсмива душата ми съвсем съзнателно, но непретенциозно. Спокоен и умерен, стабилен и непоклатим психически. Кара ме да се чувствам специална и уникална, и то така, сякаш е неоспорим факт , а не защото той смята така. Самият той е толкова уникален, колкото не може, и като че ли не иска да си представи. Най-прекрасния и интелигентен човек, който познавам. Човек, с който винаги има за какво да си говориш. Човек, в чиито прегръдки можеш да се отпуснеш и да забравиш за всичко, а нежността и блаженството се разливат по тялото ти до нирвана. Човек, който знае какво иска и умее да завладява. Човек, който сякаш знае, че ме притежава, без аз самата да осъзнавам това. Човек, чиито изрази и маниери придобиваш с времето. Човек, с когото мога да си позволя да бъда слаба, когато имам нужда от това и който знае от какво имам нужда преди аз самата да съм разбрала това. Човек, който не чака да отида при него, а ме намира дори когато аз самата не знам къде съм. Човек,който не бих искала да изгубя, защото това би означавало да изгубя себе си...Защо ме гледаш и мълчиш?эКажиэ!Кажи нещо!
Какво можех да й кажа? Според мен тя беше направила избора си. Нямаше да плаче, ако не беше го направила. Сълзите й бяха своеобразен пречистващ порой, който отнасяше единия и оставяше след себе си чиста, напоена и плодородна почва за другия. За такива неща съвет не може да се даде. Всеки има път, който сам трябва да извърви. Вярно, бях й дала живот, но всъщност, само достъпа до живот. Останалото не беше в моя власт. Погледнах през прозореца. Дъждът беше спрял. Небето беше изчистено и бебешки синьо, а слънцето обливаше с такава благодат всичко наоколо, сякаш искше да изкупи и заличи пораженията от вилнялата до преди малко буря.
- Ела! - дръпнах я до прозореца - Погледни! Може ли някой да е по-силен от времето и природата? Никой! Никой не може! Решението за буря се развива без човешка намеса. Решението за слънце - също. Решението за наличието на човек дори, се е развило без негово знание и съзнание. Твоя проблем е една нищожна частица от този глобален проблем и ще бъде разрешен по глобалния вселенски закон. Закона на Силата. Между другото... нямаше ли тази вечер да ходиш на някакъв коцерт?
Усмихна се.
- Ще ходя, ама първо ще ям.Какво си сготвила? - опита се да подуши с гримаса.
-Любимото ти. Не знаех, че ще дойдеш да олигавиш възглавиците и да разнесеш кал из цялата къща. Съвсем случайно...
Целуна ме звучно, събори ме на леглото, оплези ми се и избяга към кухнята.