автор: duende

Вземи в ръка спомена бял като чаша
И бавно отпий глътка сълзи
Колко ли сладък е блянът сегашен
А бившият как неизменно горчи

След толкова упреци, шум и въпроси,
Които наложиха новия ритъм,
Приемам - вината голяма ще нося -
Само едно нека те питам:

Дали нежни флейти обагрят съня ти?
Дали сила му дават - да продължава?
Защо все тъй късно откриваме пътя,
Че вече по него не ни се минава?

А утре….
Събери, ако искаш, във шепи,
Което през моите пръсти изтича
Посей го,стъпчи нероденото цвете.
Спомен мрази и спомен обичай.

Устни стисни - нека скърца моливът,
Когато прекарваш чертата през мене.
Дори и сега малко да ти убива,
Не бой се - все ще затихне след време.

А чувствата сиви - забрави ги,
Не става...
Те спомен презират, почитат забрава.
За зла участ - навик -
Щом срещнат стена,
Обратно при мене се втурват да бягат…

Аз няма да моля и няма да питам.
Всъщност, само едно ми остава.
Твойте въпроси наложиха новия ритъм,
Непопитани,
Моите днес ти ги подарявам.