автор: ole72

Задържа ме забравата, не бързам,
галопа късен много ми отива
и кротка съм, последна да съм първа.
Сърцето рие здрача ми, не спира.
Когато разплете накрая мрака
е силна светлината и ме плаши
аз предпочитам в мрака да почакам,
но ме разтърсва болката в душата.
От дълги и протяжни времегуби,
безумно дремят мислите лениви,
да тичам искам в непохватен ужас,
не мога, спя, макар да е насила.
Кръвта се движи, кръговатно вярна,
дъха не спира въздуха да гони,
скована в каменна, столетна дрямка,
аз чакам да се върне вихрогона
на жаждата да съм душа свободна,
да заживее в мене вечен огън,
от който му растат крила на роба
и да не помня спомена оковен.