автор: _helena

А не останах с впечатление да си ме чакал
или пък търсил- просто беше там,
на мястото, където въздухът
нагорещен се виеше в предчувствие...
Във ехото на приближаващи се стъпки
заслушан тихо разшири зеници,
и аз поспрях да се огледам в твоя ирис.
Такава се видях -
изящна тънка тетива,
лъщяща в капки пот от абанос,
обтегната за скока на пантерата.
Гръбнакът ми- извито живо копие-
отново бе прицелен безпогрешно,
(а точният момент да те наричам
"ловецо мой" бе чиста интуиция).
Разкошен миг...
Пръстта под мен пулсираше
и всяка моя пора бе желание
в секундите преди да те разкъсам...
В последвалата точка на разпада
взривът бе поводът да разменим телата си
(и точният момент да стана жертва
пълзеше в гърлото ми с пипала на писък)
...И после нищо...Бавно пропълзях
обратно в кожата, която ме доведе.
Виновно. Знам, че всъщност обещах
да стъпвам тихо с кадифени лапи
по белезите ти, щом бурята утихне;
дори да се престоря, че съм котка
(от малките, с изрязаните нокти)
и просто да заспя опитомено
на празното парче трева отдясно.
Но нещо в мен с наслада ми прошепна,
че предпочиташ с грация да прегриза въжето
на ласото, протегнато по навик,
и да оставя споменът за мен да диша
в загадъчните ъгли на съзнанието ти...
И тръгнах точно както бях дошла-
без повод и без капка колебание,
оставяйки те да седиш заслушан
в отдалечаващи се стъпки на пантера.
Не съжаляваш, зная, ти не си ме чакал
или пък търсил-просто беше там
...(а точния момент да се завърна
е закодиран в свободата да избирам)