Не поглеждам вече натам.
Само вечер говоря насън
с онзи храст, под прозореца ти.
Сутрините ми странно ухаят
на изпепелени от щастие праскови…
Понякога се будя неочаквано и намирам
твоята спяща котка в краката ми.
Не, не поглеждам вече натам.
Само постилам килим от надежда,
по който да стъпва душата ми,
живееща по навик.