автор: vitsavia

Думите сигурно нямат характер -
безропотно чакат да ги натоварим
с времена и със нрави.
Изразяват съмненията ни
с изтъчена завист,
че въпросът задаваме ние -
значи имаме право и на мълчание.
Думите нямат мъже,
нямат жени,
детски спомени нямат.
Нямат морава, която да окосят.
Но домовете им
често осъмват в кални стъпки
и плява.
Думите вечер не пийват едно.
Нямат с кой да напсуват Твореца.
Никой не им предписва "Аспирин"
или "Валидол".
Не правят съдбовен избор,
но имат спешна нужда от настроение.
Думите нямат бели коси.
Най-големият грях -
да не могат да се напишат,
да се разговорят,
или да се подредят сами
е първородния грях,
който отхапва с ябълката им
всеки просричал.
Думите нямат право на Рай.
Дори Ад не им се полага!
Няма и смисъл!
Животът е само дума -
една от всички тях.
И отведена другаде
би била дума-сираче.
Думите се нуждаят
само от един хоризонт,
който да скрива от време на време Земята.
И предизвикал смут на илюзиите,
Поетът да им открадне кон -
обикновена дума
(дори не крилата!),
но да изтърка подковите му
от тишина,
докато пише стихове
и го обяздва с метафори и хореи -
тогава всяка дума би одобрила
ироничната съдба
майстора си сама да намери.