автор: Freya

Косата вчера цялата отрязах,
хлапашки, късо - точно по момчешки,
момичешките си въздишки в нея пазех
и в нея сплитах летните си грешки.
И ти се беше някак там заплел
и гребена си чупех вечер в тебе,
а снощи бях така безумно смела -
реших, че си ми вече непотребен.
Отрязах я с един замах на лудост,
отрязах я и после дълго плаках,
загледана в косите си будувах
и сякаш да ми проговорят чаках.
Бях скрила в нея толкоз много тайни,
със нея всичките си сълзи бях попила
и цялата си нежна всеотдайност,
която, знаеш, бих ти подарила.
И всичките лъчи на нашто лято,
(и мъка, че не беше всъщност наше),
и младата си женственост, която
еднакво ме вълнува и ме плаши,
понеже днес съм толкоз неразумна -
и обичта ми е безумно безрезервна,
а стъпките й са безмилостно безшумни
(но само покрай теб пристъпва нервно,
защото знае - грешно я разбираш);
прощавам всичките сърдечни кражби,
дори крадецът да запротестира...
И колкото и пъти да се раждам,
такава все оставам - безразсъдна
и всяко зрънце яд или омраза
заспало е във мене непробудно,
та няма, зная, кой да ме опази
от рани, дето няма да зараснат...
Не влиза във очите ми косата -
дори прашинките ги виждам вече ясно
и виждам, че по дяволите пратих
и гордост, и момичешка суетност.
А щом усетя вечер, че заспиваш,
на пръсти, тихо, без да ме усетиш
до тебе ще застана мълчалива -
не мен сънуваш - убийствено нещастна,
но съм ти нужна - още по-щастлива...
Макар да си наследник на Далила,
отново щом косите ми пораснат
хиляда пъти ще съм ти простила...