автор: pc_indi

Познаваха се от две години. Беше получила писмо предназначено за него и му го бе препратила. Странно беше как е станала тази грешка, тъй като живееха в градове отстоящи на близо шестотин километра един от друг. Може би е било просто работа на капризната и непредвидима съдба.
От тогава си пишеха. С времето кореспонденцията им се задълбочи. Пишеха главно за себе си. Споделяха мисли, чувства, изразяваха вътрешните си светове. Всеки имаше снимка на другия, но така и не намираха време да се видят. Разделяше ги цялата страна и непредвидимите житейски обрати в ежедневието на всеки от тях. Въпреки разстоянието, всеки присъстваше в живота на другия като една красива необходимост. Като глътка чист въздух. И макар че често копнееха да бъдат наистина заедно, съзнаваха, че това би нарушило магията и очарованието на тази чиста и неопетнена от битийни проблеми любов. Искаха да я запазят такава.
Бяха си изградили стройна система за изпращане и получаване и в тези дни с вълнение и нетърпение отваряха пощенската кутия. В изписаните редове се даряваха с такава нежност и топлина, с толкова емоционален и страстен заряд, колкото не си позволяваха в реалния живот. В писмата си разкриваха кътчета от душата си, които оставаха скрити за близките и приятелите им. Разгръщаха максимално душевния си потенциал, без престореност, предубеденост и хитрост.
Той гледаше на нея като на слънчев лъч, на извор, от който душата му пие ненаситно. В писмата и сърцето си я даряваше с нежност и милувки, с каквито не можеше да дари друга. Представяше си как топлите й кафяви очи го гледат с нежност и любов, как се разпиляват тъмните й къдрици по лицето му и вдишва чистия им цветен аромат.
Тя живееше с усещането за топлите му ръце около себе си, за дъха му, който изгаря лицето й, за устните му, които нежно се впиват в нейните, за смеха в очите му - смесица от тъмен боров мед и злато. Всяка вечер заспиваше с мисълта, че е сгушена на рамото му, вплела пръсти в русата му коса.
И двамата осъзнаваха, че са в плен на един далечен идеал, но и бяха уверени, че всичко, което другия разгръща като душевен потенциал е реално и непресторено, но задушено от материалната житейска действителност. Никой не искаше да товари другия със своята действителност. Не искаха тя да развали чистотата на това, което притежаваха.
След близо две години кореспонденция, решиха все пак да се видят. Избраха междинен град, който не ги товареше с ежедневни обвързаности. Нямаше и следа от неловкост в поведението им при тази първа действителна среща. Прегърнаха се така, както мислено го правеха всекидневно. Разходиха се из града, взеха си пица и я изядоха край реката в едно красиво и уединено кътче, което откриха. Наслаждаваха се на природата, на лекия ветрец и слънчевите лъчи в косите си. Докосваха се с нежност и благоговение и запаметяваха с очи, устни и пръсти всяка своя черта. Късно следобяд се върнаха в града, взеха си сладолед и всеки даваше на другия, като взаимно облизваха нацапаните си нослета и брадички и изобщо не забелязваха възмутените погледи и възклицания, или благородната завист на хората около тях. Вечерта наеха стая в нелуксозен, но приличен хотел и се насладиха на най-красивата и магична нощ в живота си. Тя знаеше, че едва ли ще го види втори път и разтвори за него цялата си съкровищница от страст и любов, които бе съхранила през годините. Любов, която интуитивно бе пазила само за него. Той го разбра по неподправения свян в движенията й, осъзнавайки, че всичко, което тя прави, е чисто и предназначено единствено за него. Наслаждаваше се на нежните и чувствени извивки на тялото й, а когато погледа му попадна на малката бенка на дясната й гърда, неволно възкликна:
- Виж! Тя е с формата на сърце...
Тя го целуна по златистите коси и се усмихна:
- Знам. По рождение е. Имам две сърца. И двете са за тебе...
Любиха се бавно и нежно, наслаждавайки се един друг, след това буйно и ненаситно, сякаш всеки искаше да вгради другия в себе си и да носи това усещане в сърцето си. Призори заспаха прегърнати, а около обяд, когато той се събуди, тя все още спеше. Обходи с поглед разпилените й смугли къдрици, прокара пръст от извивката на вратлето по голото й рамо и много нежно целуна подпухналите й от съня устни. Когато очите й се отвориха с ленива усмивка, му се прииска всяка сутрин да се събужда в тези очи и първото, което тя види, да е той.
Не им се ставаше, а беше време да тръгват. Всеки трябваше да се върне към водовъртежа на битието си. Насладиха се на себе си за последно и напуснаха хотела. Отправиха се към автогарата с преплетени пръсти и с една тиха тъга от предстоящата раздяла. Първо потегли той и дълго се взира през стъклото в очите й, които не се отделяха от лицето му, докато се скри от погледа му. Следващите дни всеки се бореше с бурята в душата си. Липсваха си един на друг, искаха да бъдат заедно, но битието ги мачкаше.
Беше решил да отиде и да си я вземе. Обичаха се, познаваха душевните си потребности и дадености в детайли, знаеше, че истински красивото е в тях и го познаваха и този факт лишаваше от значение всичко друго, което живота им бе донесъл, или щеше да им донесе. Точно когато си взе билет за автобуса и трябваше след няколко часа да е при нея, му се обадиха от болницата. Баща му бе претърпял автомобилна злополука и трябваше да е до него и майка си. След това сина му се разболя тежко и нямаше как да тръгне. В това време тя бе разбрала за наркотичната зависимост на близнаците си. Започна една голяма, нечовешка битка с порока и с всички произтичащи последствия. Съкратиха я от работа, отне й време докато намери друга. Той беше допуснал една грешка и сега водеха дело срещу него. Продължиха да си пишат и да се наслаждават на кратките глътки свеж въздух, които си даваха. В един период от време тя спря да пише. Опасяваше се, че може би я е разочаровал с нещо, упрекваше се, че не е намерил време да отиде при нея, мина му през ума, че може би е срещнала друг и от това го заболя, притесняваше се, че може да е разбрала за неприятностите, в които се бе забъркал и не искаше да има нищо общо с него.
След това отново започна да получава писма от нея. В началото звучеше някак дистанцирано. Не спомена причината за дългата пауза в кореспонденцията им, а и той не я попита. Вярваше й, държеше на нея и я обичаше, и беше сигурен, че основанията са били сериозни, че щом отново му пише, наистина го обича. Останалото нямаше значение. Това си беше неговата "свежа глътка въздух" - усещаше го в нежността и обичта в писмата й и с времето спря да му прави впечатление.
Когато разбра, че от службата го изпращат командировка в нейния град, почувства как сърцето му се изпълва с трепетно очакване и вълнение. Изпрати й писмо, че на тази дата ще бъде там и къде може да го намери и зачака потвърждение от нея за предстоящата среща. Бяха изминали почти две години от онази незабаравима ваканция. Очакаваното писмо се забави, дори сутринта, в която трябваше да тръгва, пропусна първия автобус, за да изчака пощата. И то дойде. Да, щеше да направи всичко възможно, за да се видят.
Когато пристигна в местният филиал на фирмата, се оказа, че заместник директора е починал и трябваше с колегите да отидат на погребението. Тези мероприятия му действаха подтискащо и никак не му се ходеше, но щеше да е нетактично, а и се явяваше като част от служебните му ангажименти.
Пред гробищния парк спря, за да купи цветя от една сляпа циганка. След като плати и понечи да тръгне, тя го хвана за ръката и му каза:
- Веднъж отложи щастието си. Не го прави отново! Живота е твърде кратък.
Докато се отдалечаваше, думите й звучаха в главата му.
"Права е. - мислеше си - този път няма..."
Отдаде почит на човека, който познаваше служебно от разстояние. Знаеше, че е над шейсет годишен, беше постигнал много неща и оставил много от себе си на семейството си. Но живота е такъв - когато дойде време след един изкаран в уморителна борба живот човек да отдъхне и да се радва на постигнатото, живота просто свършваше...
Тръгна по алеята замислен над тази преходност. И тогава я видя. Големите й тъмни очи се усмихваха от снимката на паметника срещу него. Сърцето му заблъска в ушите и имаше усещането, че в главата му е заредена бомба, която всеки момент ще гръмне. Но не гръмваше и болката, която го пронизваше ставаше все по-силна.
"Грешка е... Това е някаква грешка... Не е тя..."-мислеше трескаво. Приближи до паметника и заразглежда като в несвяст снимката. Лицето й, с деликатните мургави скули, тъмните къдрици, които се спускаха по раменете й, топлите кафяви очи, леко отворените устни и.. блузата... Същата пастелно розова блуза, с която беше на срещата. И.. името... Тя беше..
Имаше чувството, че ще полудее.
"Сигурно сънувам... Не може да е истина.. Ами писмото?... Тази сутрин... нали получи писмо то нея?.."
Погледна датата на паметника. Беше починала преди година и два месеца.
Вървеше като обезумял по улиците. Взе си една бутилка и едва допълзя до хотелската стая. Плака и пи до безпаметност. Събуди се привечер с тъпа болка в главата и една огромна празнина в гърдите. Сети се за това, което му бе написала: "Ще направя всичко възможно, за да се видим"
"Трябва да има някакво обяснение.."
Докато гледаше с празен поглед поклащащото се от вятъра перде, на вратата се почука. Не искаше да вижда никой, но тропането продължи настоятелно и се помъчи да затътри краката си до вратата.
На прага стоеше приятна жена със смугло лице, много тъмни, почти черни очи и дълга, права, тъмна коса.
- Трябва да поговорим.. - каза жената много деликатно и леко притеснена.
Каза й, че не е в състояние да говори с който и да е и за каквото и да е, но тя настоя, че именно по тази причина е тук.
Оказа се, че е най-близката й приятелка.
- Явно си разбрал... Тя те обичаше много. Единствено с мен можеше да говори за теб и когато го правеше, очите й ставаха други - замечтани и красиви. В тях прозираше светлина. Едва ли за някой мъж са изказани толкова красиви неща, колкота за теб...
- Аз изобщо не съм светец... - опита се да протестира той.
- Разбира се, че не си. Никой не е. Но тя познаваше сякаш душата ти, нейната заложеност. Винаги казваше, че същината на човека не е в това, което живота му е донесъл и го е принудил да прави. Това е като провокация срещу заложената дълбоко във всеки красота. Добре прикрита красота, която не успяваме да изразим пред другите и таим в себе си. Прикривайки всичко останало, прикривайки живота си, ти си разкрил пред нея само тази красота. Разкрил си същината си.
- Но как.... - разплака се.
- Откриха й рак на панкреаса. Не искаше да знаеш. Искаше да продължи да ти пише. В последните дни изписваше много тетрадки с послания и писма до теб. Помоли ме... По-скоро ме закле да продължа да ти пиша вместо нея. Остави ми всичко, което беше написала. И аз ти пишех... Повече от нещата които беше оставила. Понякога редактирах, - в зависимост от това, което четях в твоите писма. Бях й обещала. В началото го правех заради нея. С времето..... Но това няма значение....
По лицата и на двамата се стичаха сълзи.
- Съжалявам... Дано разбереш!... Искаше да остане с теб колкото се може по-дълго... Дано намериш сили да ми простиш!...
Стана и тихо затвори вратата на хотелската стая след себе си.
Командировката му мина като в мъгла. Беше се обърнал целия му красив, запечатан в плик свят, но осъзна, че в този свят е бил истински щастлив и себе си. Болката от загубата и липсата й беше толкова силна, че имаше чувството, че ще го убие.
Веднъж, в пристъп на отчаяние написа писмо и го пусна. Получи от приятелката й. Започнаха да си пишат. Винаги щеше да го боли, но така по някакъв начин запълваше празнината в сърцето си.
Бяха минали малко повече от осем месеца от онзи тежък ден в хотелската стая.
В писмото, което пусна, беше написал: "Нека се видим!"
Когато тръгна за срещата с тази различна жена, която го бе наследила от приятелката си и която по своеобразен начин му носеше радост и утеха, в главата му звучаха думите на сляпата циганка:
"Веднъж отложи щастието си. Не го прави отново!Живота е твърде кратък..."