Срещнаха се случайно на ъгъла.
Беше внезапно и за двамата.
Погледнаха се стреснато, и се измериха
с очи от горе до долу.
Размениха си криви и странни усмивки...
Животът и Смъртта
Те винаги спореха. При всяка своя среща.
Животът и Смъртта бяха свързани с невидими нишки.
Имаха неразривна връзка, устояла на времето...
Той Животът и Тя Смъртта!
Той раждаше души.
Тя събираше души.
Все бързаха за някъде, и за някого.
Бяха чакани, хулени, отричани, гонени, харесвани и мразени
желани и нежелани...
Той подаряваше
Тя отнемаше
Надпреварваха се в игра в, която нямаше печеливши.
Той Вечен
Тя вечна
Сякаш не осъзнаваха колко си приличат.
Всичко беше просто.
Той беше
щеше да бъде
и да пребъде
както и тЯ!
Тя беше създадена за него. Той беше създаден за нея.
Хармония. Съвършенство. Красота. Светлина с различни измерения.
Сякаш Вечността им беше рожбата родена от любовта между тях или омразата или тънката преграда, която ги делеше със светлинни години...
Търсеха. Бързаха. Никого не чакаха. И двамата обичаха истината.
Стига да отсее Човекът мъдростта, като зрънце сред плевел.
Той беше добър.
Тя беше красива.
Усмихнаха се един на друг. Сблъсъка беше излишен. Спорът също.
Той раздаваше живот със шепи на имащ...
Тя раздаваше смърт със шепи на имаща...
Смъртта даряваше с вечност.
Животът със смърт неизбежна...
Душите се скараха в Ада и Рая...
Кой е по-истински?
Кой по-добър?
Кой по-красив?
Изведнъж се извиси гласът на изгубена душа и проскърцащо каза с провлачен глас:
-Спорът е излишен. И той и тя са истински, добри и красиви по свой собствен начин. Всички души млъкнаха. Разбраха, че заблудената душа е права.
И животът и смъртта принадлежат на Всички.
И двете са красиви, и добри, но и зли понякога...
Зависи в какво настроение са, когато се сблъскат на ъгъла внезапно и връхлитащо като внезапен дъжд!