автор: kakafreud

Срещнах го на едно разгорещено студентско събрание. Бях едва първи курс студентка в Историческия факултет, а вече знаех за него, повече отколкото за всеки друг от колегите ми. Всички го описваха като чаровен и пленителен, почти божествен. Беше се превърнал в легенда. Казваше се Божидар.
Събранието вече беше започнало, когато влязох в голямата аудитория, препълнена със студенти. На катедрата отпред беше застанал, енергично ръкомахайки един съвсем обикновен младеж - не много висок, русоляв, с изпито лице и напрегнато изражение. Беше ужасно слаб. Имаше правилни черти на лицето и големи сини очи. Две горящи факли, които сякаш прогаряха всекиго, посмял да ги погледне. Два неми свидетеля за един различен свят, за една неспокойна душевност. Може би наистина той беше необикновен.
На събранието обсъждахме как историческият факултет, да започне да издава първия вестник в университета. Това бяха размирните годините след 1989г., когато умовете на младите скитаха безцелно в неограничената свобода, която им беше дала рухването на комунизма. И тези млади умове имаха нужда от един Божидар, чиято страст и енергия да ги запали и да се превърне в техния мощен двигател за промяна. Невярващи и скептични, те искаха да повярват, че такъв амбициозен план можеше да се реализира. Искаха да повярват на някой като тях. И избраха за свой месия Божидар. Но му дадоха срок да извърши чудото - 3 месеца и готова стратегия за издаването на вестник. Залогът беше направен.
Така аз срещнах Божидар
Той бързо успя да заплени всички ни. Той беше нашият лидер, организатор, нашият гуру. Въздействаше и провокираше умовете ни. Говореше за подробности от историята, които никога не бях чувала, макар да четях много. Цитираше Ботев и Яворов и се опиваше от поезията, както никой друг от познатите ми. В неговите уста думи като „родолюбие" и „свобода" вече имаха конкретен конкретен смисъл и бързо се превърнаха в моята свобода и моето родолюбие. А Божидар се превърна в символ на новата ми вяра.
Но Божидар обичаше историята и поезията почти толкова силно, колкото обичаше и жените. Жените също го обичаха и се бореха за вниманието и компанията му. Всяка вечер в живота на Божидар имаше по една богиня, пред която той благоговееше и която осмисляше съществуването му. Всяка вечер една жена беше желана и красива в прегръдките му и умираше бездиханна в тях до сутринта. С настъпване на утрото обаче неговите богини се превръщаха в обикновени смъртни, а Божидар намираше покоя си в нечии друг храм. Само че веднъж опитали от сладкия нектар на божествения му вкус, те не искаха вече да бъдат обикновени. И го търсеха, молеха, заплашваха, ругаеха, падаха на колене, обещаваха, продаваха се в негово робство. А той ги гонеше, удряше, нараняваше. И точно тогава в най-голямото омерзение, което можеше да ги накара да изпитат, в душите на тези жени се раждаше най-голямата и чиста любов към него, която надали щяха да изпитват към друг мъж. Именно в най-лудешкия им стремеж към смъртта, се раждаше най-голямото им желание за живот. И Божидар вярваше, че това е най-големият подарък, който той можеше на поднесе на жертвената клада на своите богини, които с такава страст изгаряше и превръщаше в рогозки на своята изстрадала мъжественост.
Трите месеца минаха неусетно и първият брой на вестника беше готов. Чудото беше станало и ние отново бяхме повярвали в едно общо бъдеще. Съвсем логично, на следващия студентски съвет, всички единодушно и с бурни ръкопляскания избрахме Божидар за наш председател.
В първите месеца на поста си Божидар кипеше от енергия и идеи - щяхме да предложим на деканското ръководство нови специалности, щяхме да извоюваме автономия на историческия факултет от университета, щяхме да станем част от историята. Но заедно с идеите, в живота на Божидар жените ставаха още по-многобройни и още по-красиви, привлечени от яркия пламък на властта му. И Божидар започна да вярва още по-сляпо в своето безсмъртието и божествена предопределеност с всеки изминал ден.
Скоро започна и да пие и почти забрави за Студентски съвет и за вярата на младите, която неотдавна беше легитимирала неговата божественост. Забрави за идеалите ни, за събранията и вестника и на свой ред всички забравиха за него. Отстраниха го от поста и всичко тръгна по старому - хората отново станаха скептични, бързо се обезвериха и еуфорията отмина.
Само аз не можех да го забравя. Престана да идва в университета, не отговаряше на обажданията ми. Седях с часове на местата, които обикновено посещаваше с единствената тиха надежда да го зърна, да се уверя, че Божидар все още съществуваше. След няколко месеца случайно го открих.
Живееше в порутена къща на края на града. Нямаше врата. Само няколко бездомни кучета бяха налягали отпред. Прекрачих прага с нерешителни стъпки и отвътре ме удари остра миризма на алкохол. Навсякъде се поклащаха тъжно празни бутилки - немите свидетели за разбития мит на една легенда. В дъното, на крайчеца, се беше свило едно продънено легло и на него, прегъната на две, беше седнала една самотна човешка фигура. Там беше седнал същият рус младеж с пламенен поглед от онова студентското събрание дрехи, смазан и променен до неузнаваемост. Протегнах ръка и го докоснах. Погледна ме с празен и чужд поглед. Наведох се и го прегърнах. И тогава слабото му тяло се разтресе от силна конвулсия и той се разплака в ръцете ми като малко дете. За секунди се бях превърнала символ на вярата на един изгубен. И тогава усетих как в най-голямото човешко падение и отчуждение от хората, на които можеше да се обрече Божидар, беше зачената моята най-голяма и дълбока радост.
От този ден нататък животът и на двама ни се промени. Премести се да живее при мен. Грижех се за него, хранех го, бдях над него, когато алкохолната жажда изгаряше устните му. Бях негова майка и ангел-пазител. Постепенно цветът на лицето му се върна, почна да се усмихва по-често и отново потърси контакт със заобикалящия го свят. Довърши следването си в университета и се дипломира. Успях да му намеря работа в едно издателство. Аз бях сътворила едно малко чудо.
Отново говорихме за поезия и история, отново споделяхме всичко заедно, отново имахме идеали. Само че този път местата бяха разменени, аз бях неговият водач, докато той плахо следваше стъпките ми. Този път аз бях неговата единствена богиня, пред която той скланяше признателно глава и струпваше своите дарове.
И някак съвсем естествено и неусетно, моята чиста майчинска обич започна да се трансформира в дълбока и силна привързаност. Образът на майката беше започнал да се отдръпва и да отстъпва място на страстта, която една жена можеше да изпита към един мъж. В душата ми тихомълком се беше вмъкнало едно непознато дотогава чувство - желанието да притежавам Божидар по начина, по който един творец копнее да притежава творбите си.
От този момент намразих дните и се влюбих лудо в нищите. Нощта, двамата с Божидар, препускахме яростно към едно мъничко тайнство и излизахме пречистени оттам на сутринта. С вяска изминала нощ копнежът на телата ни ставаше все по-силен и все повече ни отдалечаваше от реалността. Вече нямахме нужда от чужди идеали и от нечия чужда история. Беше ни достатъчна нашата мъничка вяра, чийто пламък палехме двамата нощем, вече имахме своя собствена история.
И само понякога докато лежахме един до друг, ми се струваше, че в помътнелите му от страст очи, виждах отблясъците от пламъците на онези клади, които бяха прогорели плътта всички онези жени от миналото. Тогава протягах ръка и докосвах с пръсти лицето му и всички мои страхове се стопяваха в думите „обичам те", които прошепваше в ухото ми.
Изминаха 4 месеца на безметежно щастие. Страстният полъх, който ни люлееше нощем, постепенно довя на Божидар спомена за страстта на всички жени, които беше имал и разбудиха у него вярата в собствената му неповторимост. Той започна с бавни, но сигурни стъпки да се отдалечава от мен и отново пое по пътя към своя Олипм. Божидар започна да става все по-раздразнителен, да се прибира се все по-късно, а женският парфюм по дрехите му започна да става все по-непоносим.
Една вечер Божидар не се прибра. Дълго го чаках, вперила празен поглед навън в напрегнато очакване да се върне. Тази нощ единствената светлина в нощта беше горещият пламък на цигарите, които палех една след друга и които сякаш прогаряха плътта ми. С всеки изминал час безсилието ми да си върна Божидар отваряше все по-голяма и по-болезнена рана в душата ми. И въпреки това, през тази тежка нощ го обичах по-силно от всяка друга нощ и пръстите ми копнееха по-неистово от друг път да докосват и разкъсват плътта му. Тази нощ всяка мисъл в главата ми тичаше лудо към него, стремеше се да го достигне и да го разкъса на хиляди парченца.
Но Божидар си беше отишъл от мене. Той не се прибра нито на сутринта, нито на другата сутрин, нито на по-другата сутрин. Просто беше изчезнал.
Следващите няколко дни останах затворена в дома си сред многото общи спомени. Докосвах всяка снимка, всяка книга, която беше разлиствал с единствената надежда споменът за него да възстанови у мене загубеното равновесие. Исках да си спомня топлината на кожата му, усмивката, исках да доловя още веднъж равномерното му дишане в нощта. Исках отново да имам посока, да имам своя мечта. Но там нямаше нищо. Само моята последна догаряща цигара в пепелника.
След месец разбрах, че съм бременна. Прибрах се по-рано в къщи и опаковах грижливо всички негови неща, всичко, което ми напомняше за него. Занесох ги на тавана и внимателно, като дете, което спи, ги положих в един стар сандък. И заплаках. Без болка, без омраза, без ненавист, а с много любов, която трябваше да бъде погребана.
Детето се роди живо и здраво. Беше момче и поразително приличаше на мен. С изключение на очите. Те бяха сини и дълбоки.
Докато растеше често се вглеждах в красивите му очи и се питах дали се бях превърнала в най-голямата жертва на егоизма на Божидар или синът ми беше доказателството, че аз единствена от всичките жени около него бях успяла да запазя непокътнати огромните любов и обожание, които някога изпитвах към него.
Годините минаваха неусетно и синът ми растеше. Не чувах нищо за Божидар, а и не разпитвах. Продължих с живота си напред и се омъжих. Не обичах съпруга си. Той се грижеше се нас двамата, боготвореше ни, обичаше ни. Но не вярваше в нищо друго, освен в бизнеса и парите си. Нямаше вяра, мразеше идеалите, в които някога вярвах, а още повече мразеше историята. Беше висок и възпълен, изразът на лицето му - винаги равен и спокоен.
Така изминаха 12 години. Вече не вярвах в промяната около мен. Напротив, промените в живота ми ме изпълваха с необясним страх. Страхувах се, че скоро синът ми щеше да преоткрива света чрез същите онези химери от студентски събрания и щеше да скланя глава пред същите фалшиви божества…

- Кате, Кате, това ти ли си?.
Дрезгав мъжки глас прониза зимната тишината, обвила автобусната спирка, на която чаках. Присвих мъчително очи и се загледах в посоката, от която идваше гласът. В далечината проблеснаха рамки на очила и оплешивяващото теме на непознат мъж. И тогава за секунда лентата се превъртя. Студентска скамейка, порутена сграда, прегъната на две човешка фигура, запалена цигара, сандък, дете…Насреща ми стоеше Божидар.
- Кате, ти си била, бях сигурен, че се ти…От кога не сме се виждали. Изглеждаш страхотно, както едно време…Как си, кажи де. Аз съм много добре, провървя ми, да си призная. Станах депутат - ей в това последното Народно събрание. Не че споделям много идеите на партията, ама ми предложиха и си викам - защо да не опитам, може и да стане. И така, с мене. Ама ти нищо не казваш, как си, що си. Ожени ли се? Деца имаш ли? Че едно време, още си те спомням, беше голяма идеалистка. История, идеали, ма тия работи не могат да те вкарат в Парламента, знаеш. Дали се ожених ли? Не, ма те нали знаеш жените по какво летят - власт, пари да имаш, малко чар и работата става. Много красива беше и сега си красива. Изглеждаш невероятно. Да се видим да пием кафе, а? Ето ти една моя визитка от Парламента, обади ми се, да се видим, да си побъбрим за старото време….
Автобусът наближи и аз с треперещи ръце поех визитката. Качих се бързо. Слепоочията ми пулсираха болезнено и болката в очите постепенно прогони всички отговори и въпроси от съзнанието ми.
Вкъщи всички бяха легнали да спят. Запалих цигара. Едно, две дръпвания. Мислите бавно започваха да се връщат в главата ми и цигареният дим ги стегна в мъчителна прегръдка.
Божидар беше оцелял, а аз бях оживяла. Той се беше научил да оцелява, понеже никога не се беше променил. Беше си останал същият от едно време, но никога не е бил легенда, нито е имало нещо божествено в него. Ние, обезверените идеалисти му бяхме подарили всеки по една малка искрица живот. А той дори не беше разбрал.
А аз бях пораснала, бях се променила и се бях научила да живея. Заради него и въпреки него…Бях му родила син…
Цигарата ми догаряше и я загасих в пепелника. И тогава видях, че на масата с треперещи детски пръстчета беше нарисувана картина с голяма зелена къща с едно семейство отпред. Моето семейство и моят син. Отдолу с по-ситни букви беше старателно изписано „Обичаме те, мамо!"