автор: Gorqsht_snqg

Ти ли разплака небето ми пак?
Тъй нелепо - насред януари.
Уж цяла есен те молих за сняг.
А дъждовно в очите ми пари…

А душата ми слаба до кости
прогизнала, чужда и дрипава,
пак се лута из твоята нощем,
като просяче лудо. Привиква

със вратите залостени в тебе,
и със бурите пагубни... Някак
ти прощава за лошото време.
И умира по малко. И сякаш

тихо вярва - из твоите локви,
че ще срещне бялата истина;
И че ще я преглътне, колкото
в твоята снежност да се пречисти...

Но ти разплака небето ми пак.
Много тежко - като за последно.
А аз от толкова дъжд ослепях.
И за късния сняг не прогледнах.