автор: meiia

(за неподреденото в душите ни)

Ненастроен прашасал роял.
Черен, предразгивял като гарван.
Между нотите дързък и цял,
но в тях като блян неповярван,
ще изрони незрими клавиши-
времето и невярата стара.
Като зъби. И не ще е възвишено.
Чуваш, в тебе фъфли роялът.
А пък нотите падат във шепите
като зърна на тъга. Милостиня.
По-добре да послушаме шепота
на сърцето, дордето изстине.
Визртуоз се опита да свири
по разбитите бели калавиши.
Но оставаха белеещи дири,
като в шеметен танц на дервиши.
Няма песен, няма и ромон
на утихващи страсти и истини.
Роялът е беззвучно огромен.
Лястовиците са толкова ниско и
вещаят дъжд от прогонени ноти.
Най-накрая звучи нетворено
неосъзнатото в много животи
минало с тежък вкус на горено.
И на себе си ще засвири роялът.
Черен фрак ще отметне вглъбено.
Пръсти дълги невидимо галят
всичко в нас неподредено.