По-прекрасна от Венеция, по-грозна от Академгородок № А6965
Слънцето позлатява всичко, вятърът разнася ароматите на ранния септември, а повечето дървета още са разкошни и зелени. София в такива моменти изглежда като резбован дървен поднос, пълен със сочни плодове и малки скъпоценни камъчета. Колко тревожно красиви и драгоценни изглеждат понякога най-привичните гледки наоколо! Прашното Цариградско шосе, проснало се като змей пред грозното здание на БТА може би точно сега прилича на магистрала през по-гъсто населените и цивилизовани краища на Галактиката. Колите пикират по топлия асфалт подобно на огромни космически лайнери, паркът от едната страна стои като звезден куп, а вихрещите се облаци прашинки представляват астероиди, малки совалки за близки полети, комети и изобщо украшения по ъглите на фантастиката.
Моят квартал е по-друг. Тук старите тухлени стени с гладка мазилка отразяват светлината и лъщят като вечните зидове на египетски светилища. Потъналите в сенки улици пък са като извадени от венециански пейзаж. Странна смесица. Човекът, който поправя ладата си, едновременно е лодкар на златния следобеден Ра и гондолиер. Паважът тече като вода, а под него свещени крокодили пълзят между годежните пръстени на някогашните дожове на Сияйната република.
Чува се самолет, наблизо някой вдига някак успокоителен шум - може би набива пирони в дъска. Знам, че след около час мюезинът от Баня баши джамия ще прониже бледото небе с гласа си. Така и трябва да бъде. Преди малко затихнаха сладките гласове на камбаните на "Света Параскева". А някъде настрана, заглушаван от рева на раздрънканите трамваи, часовникът на Халите мери времето на килограм и продава от него на софиянци.
Следобедите, особено късните летни следобеди в София са вълшебно време. Чисто човешко време, което няма нищо общо със сълзливата и малко фалшива романтика на свежата пролет и мъгливата есен. Ракиено време! Градът живее в свой топъл ритъм и нехае за гори, поляни, дъждове и морета. Надминала състоянието си на Голямо село, приела странни типове от цялата ни объркана страна, облегната малко фамилиарно на рамото на Витоша, скътала безброй цигански кошери, арабски магазинчета и китайски ресторантчета, един вид посбутала малко собствените си деца, за да направи място на съседските, нашата София сякаш не си дава кой знае колко зор нито в растенето, нито в стареенето.
Като слушам шумовете на квартала, си представям как Господ седи на компютъра Си, играе някаква Real Time Strategy и следи какво става в цялото Му обширно царство, като от време на време хвърля поглед и към Своята София. От колонките Му се разнася чукането на съседа ми по дъската. "Аха, в София още се строи" - си казва старецът. До условната иконка на града се вижда начумерено жълто емотиконче - значи софиянци са далеч от пълното доволство и покорство, но и не замислят някой бунт. Ако щракне София с десния бутон и после натисне изскочилия надпис See Town on Tactical Map, Господ ще може да разгледа подробно улиците и забързаните нанякъде жители, плъпнали всеки по своя си работа. А ако даде zoom, ще се хване да разглежда и най-малките детайли. "Леле, каква графика!" - ще си каже, като хване в кадър някоя агресивно сладка мадама. После ще се сети, че графиката си е пак Негова и ще Му стане драго. Ще си запамети като screenshot разминаването на косъм на моторист и джипка по "Раковски". Накрая ще се върне към Strategic Map и ще остави града на собствените му проблеми за няколко минути.
Скоро бях в "Свети Седмочисленици". Пак беше такъв съвършен следобед, който потиква мързеливите души към съзерцание, а вътре в храма светлината падаше на щедри снопове върху разточително позлатения и зашеметяващо резбован иконостас. Може би човек може да се усети кога точно старецът Се е загледал към София точно в тези моменти: в часовете, когато иконостасът на Седмочислениците грее, потънал в блясъка на Божия курсор, слънцето. Малък и много полезен за всички нас бъг в програмата.
Виж своя град, казват слънчевите следобеди. Хаотично построена, затрупана с разпилените следи от кратковременните епохи на двайсетия век, запазила тук-там по някой щръкнал зъб от по-отдавнашни времена, шумна и прашна, объркваща, пълна с неподходящи хора, с ужасни институции, разминала се с очертанията на Околовръстното шосе, пълна със занемарени очарователни кътчета, драконообразни трамваи и с боднати тук-там големи, клонати дървета, София никога не е била велик самостоятелен полис и едва ли не случайно е станала столица. Веднъж си е позволила да се мери с Византион, преди още той да стане Константинопол. София по нищо не прилича нито на скучната Спарта, нито на великолепната Атина. София изобщо на нищо не прилича. И нищо не прилича на София. Дори названията й са безподобни. Едновременно е Средец, защото е в средата на странния български живот, пък и на Балканския полуостров, а едновременно е и София, значи би трябвало да е град на мъдростта. Повечето улици също имат по две имена: едно от времената на "народната власт" и едно обикновено. Можеш да разбереш убежденията и произхода на всеки гражданин от начина, по който нарича парковете, булевардите и училищата.
Казват дори, че Тери Пратчет взел Софийския университет като прототип на Невидимия. До известна степен цяла София прилича на раздут, величествен и абсурден Анкх-Морпорк. Да се живее тук не е изкуство (често дори не е живот!), но може да мине за критика на идеята за изкуство въобще.
В най-старата средищна част, около абсолютния център са струпани какви ли не християнски храмове, джамия, синагога, някогашен атеистичен Партиен дом, а помежду им вече хиляди години блика горещ минерален извор. Може би дори Рим не може да се сравни с небрежното еклектично и позанемарено очарование на София. Не може да се каже дали дори Ню Йорк е толкова разнолик. Венеция със сигурност мирише по-страшно. Единственото, за което градът не претендира, е монументалност. И единственият грим, който му е нужен, е слънцето на септемврийските следобеди.
Хубаво е да обичаш каквото имаш. Още по-хубаво е да имаш София, за да обичаш нея.