автор: Izabella

Понякога си мисля, че най-хубавите неща се случват в лехите с оранжева камшица /тагетис/, ухаещи на мокра земя, трева, листа и дъжд, който никак не иска да си тръгне от дворовете...
Отчупвам с пръсти прецъфтелите вече венчелистчета, за да могат новите пъпки да дишат по-спокойно. Внимателно откършвам изсъхналите листенца и тъкмо посягам към ожарената вече трева, когато разбирам, че коренчетата са по-жилави и по-вплетени в почвата от всякога, а може би има трева, която никога не бива да се изкоренява...
Тогава от гаража дочувам потропването на инструменти, с които баща ми отново конструира нещо си. И това ме кара да се сетя за обичта. В лехите засети с камшица и ухаещи на току-пристигащ дъжд, за онази обич, скрита в гаража или другаде, която рядко се показва отвън, но винаги я усещаш - там, вътре и винаги я разпознаваш безпогрешно.
Погледът ми се спира върху жасминовия храст точно до малката портичка. Той първи ме посреща, когато влизам в бащината къща и обгръща снагата на виещата се лоза, като непокорен зелен облак с непохватни пръсти.
Ей така, без причина се затичвам към гаража и прегръщам тате през омазнения син халат. А той се чуди какво става - " Тате, нали внимаваш с тока " и виждам само усмивката му.
Сега падналите листа по двора някак парят, като думите, които все нямам смелост да изрека.
Един старец минава тихо край оградата ни. Аз го поздравявам за добър ден и се втренчвам неволно в очите му. В тези очи видях тъжна копнежност и очакване.
Също като обичта, която почти никога не се вижда, но винаги се усеща...там, вътре.