автор: vui4o

на една ариаднина нишка,
която все се къса преди да се слея
с пъпната връв на своето детство….


Ленти,ленти натрупани на тавана
на прашното ми съзнание ,
Защо да ги чопля и ако отупам праха,
ще оживеят ли кадрите в мироздания?!
Боже, какво дете бях! Миловидно,
с косици -шепа барут жълтеникав,
наколенени кръпки,едно колело свидно,
и небце полудяло от викане.
Как ме пленяваше робски двора,
как ме притискаше силно тревата,
а пръстта ме даряваше с рани
и зад засрамените стобори
смеха като сбруя пъхаше се в ръката ми,
оседлаваше лятото и припадах в ръцете на мама.

Мамо,„Зверче" ми казваше,нали си спомняш
сравняваше ме често с ветровете,
дори когато тичах тромаво.
„Сърцето ми било в петите."
Така се смееше в ръце с филия,
а аз пришпорвах ходилата морни
и все успявах да се скрия.
Ти дълго викаше от двора,
а аз се гушех все по- тайно.
Прибираше се свита от умора,
но ето че връхлитах те сияен.
Забравила за грижите,усилията,
за мъката че бяхме двама
ме вдигаше в прегръдките дълбоки ,
а аз замаян от желанието на скока си ,
притихвах и отронвах."Тук съм ,мамо!"
Ох,колко истини е имало
през чудните ни вечери добри
гори и замъци пренасяше със думи,
потраквайки гальовно със игли.
И баба ,дядо ,братовчедите,
игрите тясната квартира.
О,боже все съм се замислял ,
как толкоз нещо е побирала.
как място в нея сме намирали-
магия някаква,обвита в прелест!
Пространството и бе кутия,
но винаги ми беше весело.
А днес намръщен все се свивам,
в широкото и търся нещо.
Навярно онова „преди"
тежи на крехките ми плещи.
Ослушвам се с надеждата да чуя
ритмичното потракване с игли.
И тичам като хала.Морен
надявам се,копнея ,но уви….
...не ме повикваш ти от двора!

Спомени ,спомени,ленти и сенки…
Черешови пролети,рибни лета,
училищни есени,препънати зими.
Всяко детство е лична война,
срещу бъдещите години!

/май ще има продължение/