Полюшва се до куция й крак
тояжката като махало.
Побутва времето напред.
Почива си. И продължава.
Зад хълма баба се смали
в забрадката си - черна врана.
Тояжката се просна по очи.
И повече не стана.
По тялото и лази мрак.
Окастрената й осанка се
въззема,
и брули орехи - звезди
с гръбнак,
изопнат от надежда.