автор: Marta

Питам се на колко съм години
и ясен отговор не мога да си дам.
Понякога съм до безумност синя,
наивно - млада, с неугасващ плам.
Понякога съм толкова мъничка-
новородено с ококорени очи,
които в света сега откриват всичко
и сякаш за пръв път Слънце лъчи,
и сякаш сега осъзнавам небето
и птиците, които го безпокоят,
усещам зелената тишина на дърветата
и трепнал в безвремие застива светът.

Понякога съм древна като камък
и като камък тежка от тъга
и празна съм - напуснат мрачен замък,
в който мисли - прилепи летят.

А всъщност съм на тридесет години,
по-точно даже, трийсет и една
и искам само да съм златно-синя
и нивга да не мръзна в самота.