автор: PLACEBO

Сепна се изведнъж, изплаши се, че се е успал.
Протегна се и ръцете му допряха стената.
Вече един месец, откакто обитаваше това тясно мазе. Но нали имаше покрив над главата си! Имаше и мивка - какъв лукс само за него, като се имат предвид последните му месеци и години?!
Полагаше грижи за себе си, редовно се миеше и бръснеше. Нямаше вид на клошар, въпреки че беше такъв.
Един около четиридесет годишен интелигентен мъж, чиито живот се преобърна за няколко мига. Двете му дипломи за висше образование не струваха ни грош. Забягналата му съпруга така и не се върна. Нямаха деца. А той обожаваше децата.
Имаше едно важно нещо в живота си, и то бе, че остана верен на себе си.
И свободен.

СВОБОДЕН
С В О Б О Д Е Н
С В О Б О Д Е Н

Сутрин обикаляше контейнерите за боклук. Столичани хвърляха невероятни неща. Да им се неначуди човек - обзаведе се с почти нов парти-грил, чиито щепсел беше за смяна, освен него, с две стари порцеланови чинии, произведени отпреди войната в Германия, една сребърна вилица, вероятно изпусната погрешно в плика с боклук, още - с едно канче, в което си вареше кафе, чай или бульон, изтърбушен фотьойл, който веднага подари на един свой събрат по душа, една картина с морски залез - нея я закачи на стената в мазето и често мечтаеше, съзерцавайки я.
Радваше се на тези вещи, бяха негови, не откраднати, а изхвърлени. И той ги беше съживил отново.
Радваше се и на всяка сутрин - контейнерите за боклук, огряни от ранните слънчеви лъчи, хвърляха дълга сянка. Той заставаше с лице към изток, към слънцето и притваряше очи - преди да прегледа новоизхврлените боклуци, мислено си казваше негова си молитва, с негови си думи. Не молеше никой за нищо. Приемаше живота си и даваше всичко от себе си на мига.

Една юнска сутрин (ах, как обожаваше утрините на юни!), когато се приближаваше до контейнерите на високия блок, срещна очите на една жена, около петдесет-годишна може би, а може би негова наборка?! Нямаше значение. Беше приятно закръглена, с къса коса, бежов панталон, тъмнокафяви сандали и същия цвят дамска чанта. Бяла риза, свободно падаща върху панталона. "Дама, която си пада по класиката" - си помисли клошарят.
Тя изхвърли със замах двете торбички от "Фантастико", пълни с какво ли не. Всички съседи изхвърляха боклука си в такива торбички, всички, почти, пазаруваха от "Фантастико".
И тогава и тя срещна погледа му.
Запомни дързостта на очите му.
Само един СВОБОДЕН човек можеше да гледа така.
Сърцето й затуптя по-бързо, по-прескачащо, по-смело.
Докато отиде на спирката на автобуса, тези очи я преследваха. Както я преследваха и всичките й неплатени сметки за парно, натрупали се от зимата насам, неплатеният й телефон, животът на трите й деца, останали от малки сираци. Баща им, служител на МВР, се самоуби една вечер, една юнска вечер преди пет години.
Тя мразеше юни.
На другата сутрин очите им се срещнаха пак. Съвсем нарочно и преднамерено клошарят направи така, че да се засекат. Тя изхвърли торбичките. И отново надзърна в очите му.
След няколко сутрини, през които двамата се поглеждаха и разминаваха, тя не се появи.
Клошарят се повъртя пред контейнерите, повъртя, порови и тръгна натъжен. Не от факта, че нищо не откри сред боклуците. Нямаше я жената.
Не знаеше, че тя седи, леко приведена и го наблюдава зад пердето от прозореца на кунята си на първия етаж. Беше на... една ръка разстояние от него.
Не й приличаше на клошар, но се беше досетила, че е такъв.
Беше чист... и по душа.
Не делеше мъжете на клошари и тежкари, или там... каквито и да било други.
На другата сутрин, в торбичката, която щеше да полети към боклука, имаше в няколко чисти найлонови пликчета череши, соленки, няколко парчета хляб, малко салам и кашкавал. И един до половина пълен зелен пакет кафе "Якобс" - с уникален чаромат.
Тя се чувстваше донякъде виновна, защото щеше да му подхвърли състраданието си, а той нямаше нужда от него.
Срещнаха очите си жадно, задържаха мига дълго, много дълго. Дали той разбра жеста й, че в торбичката има нещо за него?!

Той я покани на кафе, в края на юни.
В началото на юли, след като пиха кафе при нея, заедно с трите й деца, той оправи течащото й кранче в банята, закова провисналия корниз на детската стая и затегна всички дръжки на кухненските шкафчета.
В началото на август, една сутрин, в кварталното кафене, той й каза: "Обичам те".
Вечерта, за първи път от две години, спа в чаршафи, люби я така, както никога в живота си не бе любил жена, събуди се до нея, след като онези слънчеви лъчи, които винаги огряваха контейнерите за боклук, този път огряха стаята.

Клошарят нежно погали лицето на спящата жена.
И си каза своята молитва.



Евгения Маринчева
6 август 2006
(Преображение Господне)