автор: miglena

Сякаш неусетно
мечтата се превръща в спомен,
споменът - в блед стих,
стиховете - в безмълвен стон.
И какво усещам? Пустота.
Мечта за ... нова мечта.

Сякаш мимолетно
изживявам сънища мечтани
и улавям миговете магичност.
Длан докосва дланта и
слънцето в мен се възпламенява:
да ме топли, когато остана сама
сред безмерната пустош.

Сякаш неизбежно
продължавам нататък:
както и ти, както и всички...
Без тъга, но и без радост,
че имало е "ние" и
заедно сме чувствали
звездите, слънцето, луната.
Беше ... удивително ..

И неистово желая
отново и отново
магията да пламва между нас:

ЖЕЛАЯ И ТАКА ЩЕ БЪДЕ!

На моста на ветровете
мога да усещам, че съм жива,
че съществувам не само насън,
но и в това измерение, макар и
да не мога да опиша с думи
звездния трепет...

На моста на звездите
мога да усещам, че съм свободна
да правя каквото пожелая и
истински, не само в луди блянове
да изживявам най-невъобразимото.

На моста над магистралата
мога да прелитам над проблемите,
да събирам цял живот в минути
и спомените оживяват, за да умрат,
да отлетят, да ме освободят
завинаги от веригите си...

На моста, който оттук-нататък
ще наричам МЕЖДУВРЕМИЕ,
мога да улавям мигове от
нашата магическа реалност,
в която нищо не е невъзможно,
където всичко е неописуемо
и затова - достойно да се изживее
с теб: моят жив реален сън.

В МЕЖДУВРЕМИЕТО
ТИ И АЗ СМЕ
ВИНАГИ ЗАЕДНО И
ЗАЕДНО ЗАВИНАГИ